Читать «Краят на мрака (Нон-стоп)» онлайн - страница 19
Брайън Олдис
Но Мойра бе жена своеобразна и упорита, езикът й не признаваше никакви закони и тя се захващаше да бърбори с многочислените си деца при всеки удобен случай.
— Здравей, мамче — измърмори Къмплейн. — Пространство за твоето „аз“.
— За твоя сметка, Рой.
— И лоното ти да бъде все така плодоносно.
— Ти добре знаеш, че съм вече достатъчно стара за такива удоволствия — каза тя, обидена от това, че синът й я бе поздравил прекалено формално.
— Мамо, търся нещо за похапване.
— Е, да, така е, когато Гуина вече я няма. Казаха ми за това. Уини е била свидетелка как са те били и е чула да четат присъдата ти. Ще видиш, това ще довърши бедния й баща. Жалко че не успях за бичуването, разбира се, следващите ще се постарая да не пропусна, естествено, ако ми се удаде. Но аз с такъв страшен труд успях да си осигуря малко прекрасна зелена боя и ето че блузката, която съм облякла, е като нова. Харесва ли ти? Това наистина е фантастично.
— Чуй ме, мамо, ужасно ме боли гърбът, а освен това нямам никакво желание да говоря.
— Разбира се, че ще те боли, Рой. Странно би било, ако е иначе. Направо се разтрепервам, като си помисля как ще изглеждаш в края на наказанието. Имам мехлем, с който ще те натъркам, и това ще ти облекчи мъките. А после ще те покажа на доктор Линдси, ако само имаш някакъв дивеч, с който да му платиш за съвета. Но сега, когато Гуина я няма, сигурно ще се намери нещо. Казано честно, аз никога не съм я обичала.
— Чуй, мамо…
— Ако отиваш на проповедта, ще дойда с тебе. Иначе излязох просто да се поразходя. Старата Тумер-Мънди ми каза под секрет, откъде всъщност го е разбрала, само бог знае, че стражите са намерили малко чай и кафе в склада на боите. Ти забеляза ли, че това не раздаваха? Кафето на Гигантите е къде по-хубаво от нашето…
Потокът думи го заливаше дори когато лапаше закуската. После се остави тя да го заведе в стаята си, където му намаза гърба с нещо лепкаво. По време на тези действия бе принуден, за кой ли път, отново да изслуша всички добри съвети.
— Рой, помни, че не винаги ще бъде така лошо. Просто сега имаш дни на неуспехи. Не позволявай това да те пречупи…
— Нещата винаги са били лоши, така че, мамо, защо въобще трябва да се живее?
— Ти не трябва да говориш така. Знам, че Науката препоръчва по-често да прекарваме времето си в печал, а и ти не можеш да виждаш нещата така, както ги виждам аз. Винаги съм твърдяла, че животът е велика тайна. Само фактът, че живеем…
— Всичко това го знам. За мен животът е само един наркотик, с който някой ме опива!
Майка му погледна изкривеното от гняв лице и се смути.
— Когато се опитвам да те утеша — каза тя, — представям си огромна чернота, която обхваща всичко. И неочаквано в тази чернота започва да мига огънче, а после и други. Това са пламъчетата на нашия живот, насочени към благото, и сиянието им осветява всичко наоколо. Но какво означава тази чернота, кой запалва тези огънчета и защо… — тя въздъхна. — Когато тръгнем на Дългото Пътуване и когато нашите огънчета угаснат, тогава сигурно ще знаем повече.