Читать «Краят на мрака (Нон-стоп)» онлайн - страница 17

Докато мутантите, на свой ред, бяха полухора.

Изгонени от племената си, те живееха или сами, или на малки групи в гъсталака. Имаха или прекалено много зъби и пръсти, или прекалено малко мозък, а заради многочислените вродени уродства те едва успяваха да спасят жалкия си живот.

Те бяха страхливи и по тази причина им се приписваха множество отвратителни качества.

И, накрая, Чуждите. Те въобще не бяха хора. В сънищата на старците, такива като Ефи, се явяваха постоянно. Те възникваха свръхестествено от горещия чернозем на джунглата, а убежищата им се намираха на места, до които никой не беше стигал. Нямаха нито сърца, нито кръв, но външно приличаха на хора, благодарение на което биха могли да живеят незабелязано сред обикновените смъртни, събирайки сили — подобно на вампири — да изсмучат от човека цялата му жизнена енергия. Понякога племето провеждаше хайки за тях. Телата на подозрителните биваха разпаряни, но като правило там намираха кръв и вътрешности. Този пример най-добре показваше колко са неуловими Чуждите, в чието съществуване никой не се съмняваше — доказателство бе фактът за организирането на преследването им. Дори в този миг те можеха да се крият зад вратата и бяха неясна заплаха, подобна на мълчаливия образ сред растенията.

Такава бе примитивната митология на племето Грийн, като тя не се различаваше съществено от подобните кошмарни повествования, разпространени сред другите племена, които блуждаеха по територията, известна под името Джунгли.

Особено място в тази митология заемаха така наречените Гиганти. За Носарите, мутантите и Чуждите знаеха най-малкото, че съществуват. Понякога от гъсталаците измъкваха жив мутант и го заставяха да танцува продължително, докато хората не се уморяха от зрелището и не го отправеха на Дългото Пътешествие. Множество войници бяха готови да се хвалят и кълнат, че са се били с Носарите и Чуждите. Но въпреки това и трите вида имаха нещо нереално в себе си. По време на видимостта, в компанията на други такива храбреци, беше леко да се вярва или не в тяхното съществуване.

С Гигантите нещата стояха иначе. Те бяха съществували напълно реално. Някога всичко им е принадлежало, светът е бил техен, а някои твърдят, че и самите хора произлизат от тях. Следите на могъществото им се виждаха навсякъде, миналото им величие беше очевидно.

Ако някога намислят да се върнат, то всяка съпротива би била безсмислена.

И над всички тези фантастични образи проблясваше като маяк още един, по-фантастичен, по-скоро просто символ, отколкото конкретно същество. Наричаха го Бог.

Никой не изпитваше страх пред него, но името му рядко се споменаваше, така че поразителното бе по какъв начин то въобще се запазва и прехвърля от поколение на поколение. С него бе свързан изразът „боже пази“, който звучеше много убедително, макар и да не казваше нищо конкретно. По такъв начин понятието Бог бе сведено в края на краищата до дружелюбно проклятие.