Читать «Краят на мрака (Нон-стоп)» онлайн - страница 15

— Набиха ме, отче — съобщи Къмплейн.

Той си наля в чаша жълтеникава вода от стомната, отпи няколко глътки, а останалите използва за навлажняване и приглаждане на косата си.

— Да, чух за това, Рой. Надявам се, да си получил облекчение?

— Разбира се, но изключително за сметка на гърбината ми.

Той се зае да си сваля ризата, като го правеше много бавно и внимателно. Болката, предизвиквана от докосването на материята към раните, бе почти приятна. Естествено, по време на следващия сън-видимост ще бъде значително по-лошо. Къмплейн хвърли окървавената дреха на пода и я наплю. Раздразнението му се усили от безразличието, с което свещеникът наблюдаваше действията му.

— Ти защо си тук, а не на танците, Марапер? — с яд запита той.

— Задълженията ми са свързани с духа, а не с развлеченията — набожно произнесе свещеникът. — Освен това познавам и по-добри начини на забавление.

— Като например грабежите в пущинака, нали?

— Утешава ме това, че ти така сериозно се отнасяш към работата си, приятелю. Това съответства на Науката. Страхувах се, че ще те намеря в дълбоко униние, но както виждам, моето утешение, за щастие, не ти е нужно.

Къмплейн хвърли поглед на лицето на Марапер, но се постара да не среща ласкавата му усмивка. Свещеникът не беше личност приятна и в тези минути приличаше повече на някакво идолче, отколкото на човек от плът и кръв — жив паметник на качествата, на които човек бе задължен за оцеляването си: хитростта, коварството и егоизма.

Не намирайки сили да се справи сам със себе си, Къмплейн неочаквано изпита прилив на благодарност към този човек — той поне го познава и ще се справи.

— Нека състоянието на нервите ми не те тревожи, отче — каза той. — Ти вече знаеш, че загубих жена си, и сега животът ми струва малко. Всичко, което постигнах, а то не беше много, загубих, това, което запазих, ще ми отнемат със сила. Стражите, които днес ме налагаха и утре отново ще ме нашибат, ще дойдат и ще ме изгонят при самотните мъже и децата. Никаква награда за успешния лов, никакво съчувствие за бедата. Законите на това племе са прекалено сурови, свети отче, самата Наука е пълна с гадни формулировки, а целият този потискащ ни свят не е нищо друго освен източник на нещастия. Защо трябва да бъде именно така? Защо няма и намек, че има и по-добро? Какво пък, сигурно и аз някога ще се побъркам като брат ми. Ще пробягам през тази тълпа кретени и всеки от тях ще наградя с моята болка!

— Избави ме да слушам останалото — каза свещеникът. — Имам достатъчно богата енория, за която трябва да се грижа. Винаги съм готов да те изслушам, но гнева остави за себе си…

Той стана, протегна се и с царствен жест поправи на плещите си мръсното наметало.

— Но какво ни дава този живот? — запита Къмплейн.

Той се бореше с яростното желание да стисне с яките си пръсти тлъстата шия на свещеника.

— Защо сме ние тук? Каква е целта на съществуването на този свят? Като пастир божи отговори ми честно на това.

Марапер дълбоко въздъхна и протегна двете си ръце към пространството.