Читать «Краят на мрака (Нон-стоп)» онлайн - страница 133

Марапер се раздвижи доволно, потърка ръце и намести наметалото си.

— Ти говориш като образцов вярващ, Рой. Отсега нататък ти ще бъдеш моят любим грешник. Когато корабът пристигне, ще отстраним екипажа и ще се върнем с него на Земята. Всички ще се върнем! Всички! Всеки мъж, всяка жена и всеки мутант — от Носа до машинното отделение!

Зак Дейт вдигна апарата и го включи. След това, без да обръща внимание на тяхната нервна възбуда, смело се извърна и застана пред тях лице в лице.

— Разрешете ми да ви кажа още нещо — започна той с достойнство. — Каквото и да се случи, а аз много се притеснявам от края на тази страшна история, бих искал да знаете всичко. Вие бяхте излъгани, това е вярно. Вашият пълен със страдания живот протичаше в заточение на този кораб, но където и да живеехте, в което и да е място или време, вашият живот нямаше да е спасен от мъката. Животът за всеки човек в цялата вселена представлява един дълъг и тежък път. И ако вие…

— Достатъчно, Дейт! — прекъсна го Къмплейн. — Ние не се молим за рая. Ние само искаме да имаме правото да изберем мястото на своите страдания. Хайде, свързвай се с Малкото Куче!

Объркан и блед като платно, Зак Дейт се обърна и се приготви да предава, „вдъхновяван“ от парализаторите пред лицето си. След минута от металната кутия се чу ясен глас:

— Ало, Голямо Куче. Тук е Малко Куче. Чуваме ви ясно. Приемаме.

— Ало, Малко Куче… — започна съветникът.

Той замълча и с видимо напрежение се изкашля. Пот се стичаше по лицето му. Веднага щом той спря да говори, Къмплейн размърда оръжието си. Съветникът вдигна очи и известно време с мъка гледаше Слънцето.

— Ало, Малко Куче! Незабавно изпратете кораб. Тук жителите полудяха. Помощ! Елате добре въоръжени… Те…

Изстрелът на Къмплейн попадна в отворената му уста, а на Марапер — в лявото слепоочие. Съветникът се огъна и се строполи на пода. Заедно с него с грохот падна и радиото. Зак Дейт не помръдна повече. Беше мъртъв, преди още главата му да докосне пода. Марапер вдигна апарата.

— Ей, вие! — изрева той. — Елате тук и ни вземете, смърдящи трупоеди! Елате и ни вземете!

Той замахна и с всичка сила запрати апарата в стената. И веднага след това, със свойствената му смяна на настроенията, падна на колене до тялото на Зак Дейт за ритуално съжаление и печал и започна погребална молитва.

Къмплейн, стиснал зъби, наблюдаваше планетата. Той не беше в състояние да се присъедини към свещеника. Навикът за извършване на ритуални жестове над мъртвите беше забравен завинаги. Той просто беше надраснал каноните. Вледеняваше го мисълта за този факт, който Марапер дори не бе забелязал, но който разбиваше всичките им надежди.

Преодолявайки хиляди прегради, те вече се убедиха, че Земята е толкова близко. Земята — техният истински дом. Но, както каза Зак Дейт, тя беше завладяна от Гигантите и Чуждите. Мисълта за това разпалваше у него безсилен гняв.

V

Лаур Уейън стоеше мълчаливо, вглеждайки се безпомощно в трескавото движение в „Отсек 20“. Тя можеше да стои само защото се държеше за рамката на изкъртена врата. Силата на притеглянето на това място беше престанала да действа вследствие разрушенията, направени тук от щурмовия отряд на Скойт. Беше невъзможно да се определят посоките и на трите концентрични етажа. Горе и долу, таванът и подът се намираха там, където никога досега не са били. За първи път Уейън се замисли за това, какви гениални инженери са конструирали този кораб. В сегашните условия половината от сектора се оказа негодна за живот, стаите бяха обърнати с главата надолу.