Читать «Говорителя на мъртвите» онлайн - страница 116

Прасенцата едновременно го плашеха и привличаха, надяваше се, че ще разбере жестокостта им и ще намери начин, хората да ги приемат като рамани.

Аскетизмът и покоят на сейфейрото и арадората едновременно го привличаха и отблъскваха; те го накараха да признае собственото си целомъдрие и да осъзнае, че няма сериозна причина за него. За първи път от години той призна пред себе си вродения у всеки жив организъм стремеж да се възпроизвежда.

Тъкмо в този водовъртеж от емоции, с които не бе свикнал, Джейн подхвърли забележка, която според нея бе закачлива. Въпреки дълбокото съчувствие при всичките му досегашни Говорения, той никога досега не бе губил безпристрастността си, чувството си за хумор. Този път обаче репликата й не му се стори смешна; тя му причини болка.

Той не беше готов да се справи с грешката ми, помисли си Джейн, и не разбираше какво страдание ще ми донесе отговорът му. Той бе невинен в простъпката си, както съм и аз. Трябва да се опростим и да продължим.

Това бе добро решение и Джейн беше горда с него. Бедата бе, че тя не можеше да го изпълни. Онези няколко секунди, през които част от съзнанието й спря да действа, бяха упражнили значително въздействие върху нея. Имаше травма, загуба, промяна; сега тя не беше същото създание, както преди. Част от нея бе умряла. Част от нея бе объркана, извън строя; йерархията на вниманието й вече не бе под пълен контрол. Губеше фокуса му, занимаваше се с безсмислени действия на светове, които не означаваха нищо за нея; започна да се мята напосоки, като лееше грешки из стотици различни системи.

Откри, както бяха открили преди нея много живи същества, че е далеч по-лесно да се вземе разумно решение, отколкото да се изпълни.

Затова тя се отдръпна в себе си, възстанови увредените пътечки в съзнанието си, изследва отдавна недокосвани спомени, броди из трилиони човешки животи — открити за наблюдение от нея, изчете в библиотеките всички книги на всички езици, които изобщо са говорели хората. Създаде по този начин от себе си личност, която не бе изцяло свързана с Ендър Уигин, макар все още да му бе предана, макар да го обичаше повече от всяка друга жива душа. Джейн се превърна в личност, която може да понесе да бъде отхвърлена от любовника си, от съпруга, бащата, детето, брата, приятеля.

Не беше лесно. Потребни й бяха петдесет хиляди години, измервани по нейното време. Няколко часа — от живота на Ендър.

През това време той бе включил бижуто си, беше я викал, а тя не отговори. Сега се бе завърнала, ала той не се опитваше да разговаря с нея. Вместо това вкарваше в терминала си доклади и ги съхраняваше за нея — да ги прочете. И макар тя да не отвръщаше, той все още имаше нужда да разговаря с нея. Един от файловете му съдържаше раболепно извинение към нея. Тя го изтри и го замести с простичко съобщение: „Разбира се, че ти прощавам.“ Не се съмняваше, че той скоро ще потърси извинението си и ще открие, че тя го бе получила и бе отговорила.

Междувременно обаче тя не го заговори. Отново посвети половината от десетте най-високи равнища на внимание на онова, което той виждаше и чуваше, ала не му даде знак, че е с него. През първите хиляда години на нейната тъга и възстановяването й тя бе възнамерявала да го накаже, но това желание отдавна бе победено и, образно казано, погребано. Причината да не му говори бе, понеже (след като анализира какво ставаше с него) разбра, че той нямаше нужда да се опира на старото, сигурно другарство. Джейн и Валънтайн винаги бяха постоянно с него. Но дори и заедно те не можеха да посрещнат всичките му нужди; ала посрещаха достатъчно от тях, та той никога да не помисли да постигне още. А сега единствената стара приятелка, която му бе останала, беше Царицата на кошера, а тя не бе добра компания — беше твърде отчуждена, твърде нуждаеща се, за да поднесе на Ендър нещо друго освен чувството за вина.