Читать «Говорителя на мъртвите» онлайн - страница 107
Орсън Скот Кард
— Ала в нощта на неговата смърт тя отново умря за нас.
Новиня изобщо не подозирала за споровете, които са се водили за нея. Страданията на повечето деца не предизвикват съвещания в покоите на епископа, разговори в манастира между учителите и безкрайни размисли в кабинета на кметицата. Повечето деца в крайна сметка не са дъщерята на Ос Венерадос; не са единствената ксенобиоложка на планетата.
— Тя стана много учтива и делова. Докладваше за работата си по пригаждането на местните растения за човешки нужди, както и на растения от Земята, необходими за оцеляването ни на Лузитания. Отговаряше на всички въпроси весело, с лекота и невинност. Ала за нас беше мъртва, нямаше никакви приятели. Ние дори попитахме Либо, Господ да успокои душата му, и той ни каза, че макар да е неин приятел, не получавал дори онова нехайно празнодумство, което Новиня демонстрираше към всекиго. Вместо това изпаднала в ярост и му забранила да му задава каквито и да е въпроси.
Сейфейрото обели стрък местна трева и облиза течността по вътрешната й повърхност:
— Трябва да опиташ това, Говорителю Андрю — има интересен аромат, а след като не се отразява на метаболизма на тялото, е съвсем безвредно.
— Тъкмо смятах да го направя.
Ендър се засмя, обели стрък и го опита. Кисела канела, цитрусов нюанс, тежестта на лош дъх — ароматът напомняше на много неща, малко от тях — приятни, ала беше и много силен.
— Човек би могъл да се пристрасти към това.
— Моят съпруг се готви да направи алегорично изявление, Говорителю Андрю. Предупреждавам те.
Сейфейрото се засмя свенливо:
— Нали Сан Анджело бе казал, че Христос ни учи по най-добрия начин — като сравнява старите неща с новите?
— Вкусът на тревата — почуди се Ендър. — Какво общо има той с Новиня?
— Съвсем косвено. Струва ми се, че Новиня е опитала нещо недотам приятно, ала толкова силно, че я е покорило и тя не би могла да се освободи от аромата.
— И какво е то?
— От теоложка гледна точка ли? Гордостта на всемирната вина. Това е вид суета и егомания. Тя се чувства отговорна за неща, за които дори не би могла да бъде виновна. Сякаш има власт над всичко, сякаш страданията на другите са наказание за нейните грехове.
— Тя се вини — рече арадората — за смъртта на Пипо.
— Тя не е глупачка — каза Ендър. — Знае, че смъртта е била дело на прасенцата, знае, че Пипо е отишъл при тях сам. Как би могла да бъде виновна?
— Когато тази мисъл ми хрумна за първи път, и аз имах същите възражения. Ала след това прегледах записите и стенограмите за събитията през нощта, когато загина Пипо. Имаше само едно загатване за случилото се — реплика на Либо, който моли Новиня да му покаже върху какво са работили тя и Пипо, преди Пипо да излезе да се срещне с прасенцата. И тя му отказва. Това е всичко: после някой друг се намесва и те не се връщат повече към темата, поне не в Станцията на зенадора, не и там, откъдето бихме могли да имаме записи.
— Това ни накара и двамата да се запитаме какво се е случило малко преди смъртта на Пипо, Говорителю Андрю — рече арадората. — Защо Пипо е хукнал така изведнъж? Дали не са се скарали за нещо? Дали е бил ядосан? Когато някой умира — някой, когото обичаш, и твоят последен контакт с него е бил яден или злобен, тогава започваш да виниш себе си. „Само ако не бях казал това, само да го бях казвал!“