Читать «Пътят на коприната» онлайн - страница 149

Жосеран кимна.

— Така е, щом казвате.

— Странно и печално. Защото копнея да яздя кон и да се науча да стрелям с лък като татарка. А трябва да седя тук всеки ден сред върбите и единственото ми занимание е да закрепям игли в косата си. Нашият баща ни дава живот и после този живот се превръща в бреме. Не е ли истина, Варварино?

— Така е — съгласи се той, умислен дали някога ще успее да свали товара от собствената си душа.

— Къде беше? — настоятелно го попита Уилям, когато Жосеран се прибра в двореца по-късно същия следобед.

— Разговарях с принцеса Мяо-йен.

— Прекалено много време прекарваш с нея. Не си струва.

— Научавам много за императора и хората му с нейна помощ.

— Желаеш я. Познавам го по очите ти.

Жосеран се обиди от неоснователното обвинение.

— Тя е принцеса и дъщеря на императора.

— И кога това е възпирало ниските ти страсти? Мирисът й, помадите, които използва на лицето си, копринените рокли, които носи? Има всички дяволски приспособления. Пилея часове да й покажа пътя на добродетелта и Бог, а ти съсипваш всичките ми постижения!

Жосеран въздъхна.

— Не знам какво повече искаш от мен.

— Аз не искам нищо от теб. Бог е този, който иска от теб да ми помогнеш да донесем на тези хора любовта на Христос.

— Не правя ли всичко, което ми е по силите?

Уилям поклати глава.

— Не знам — рече той. — Само Бог може да даде отговора.

Хубилай я чакаше в Павилиона на благоуханните цветя. Облечен в мантия от зелена коприна, по лицето му се четеше недоволство.

Павилионът гледаше към градините в четирите посоки. Във вази бяха засадени канела и банани, които цъфтяха в розово, върху застлания с плочи двор бяха нагласени хитроумно вятърни мелници, така че и най-лекото движение на перките им да разнася уханието на цветята към залите на павилиона. Птиците по дърветата, чиито клони се ширеха над стрехите, цвърчаха оглушително. В северния край имаше олтар с трева от степта, както и пръст, донесена от татарската родина; жълто-кафява кал, жълт пясък, черни и бели камъчета от Гоби. Въпреки че очевидно ставаше дума за татарско светилище, всъщност Олтарът на земята беше конфуциански идеал. Покриваше го завеса от червен брокат с благословии, изписани върху плата със златно китайско писмо.

Толкова много противоречия имаше тук.

Тя се приближи на ръце и колене. После събра ръце и сведе глава в поклон три пъти към мраморния под, преди да погледне към копринените очи на баща си. Строгите лица на неговите конфуциански и тангутски съветници я наблюдаваха от подиума под трона му.

— Е, Мяо-йен. Напредваш ли в обучението си?

— Старая се, господарю.

— Какво разбра за наставниците си?

— Искрени са, господарю — отвърна тя предпазливо, чудеше се какво ли иска да научи баща й.

— Ами тази тяхна вяра, която носят със себе си?

— Такава е, каквато каза ти, татко. Много прилича на Светлата религия на Мар Салах, с изключение на това, че хранят голяма почит към човек, когото наричат папа. Намират, че е много грешно мъжът и жената да се съединяват и освен това вярват в изповядването на греховете от даден човек пред неговия шаман, което им носи незабавно опрощение от техния бог.