Читать «Пътят на коприната» онлайн - страница 140

Мар Салах ги изгледа отвисоко.

— Кажи му, че не е добре дошъл тук.

— Както ти казах, не прелива от радост да ни види — обърна се Жосеран към Уилям.

— Попитай го дали наистина е казал на императора, че не сме истински християни.

Жосеран се обърна към Мар Салах.

— Знае какво си казал на императора за нас.

— Той ме попита какво мисля. Казах му.

— Какво каза? — попита Уилям.

— Увърта — Жосеран отново се обърна към несторианеца.

— Брат Уилям е гневен, защото си отказал да дадеш на грузинците и унгарците причастие, докато не се кръстят в твоята църква.

— За какви се вземате, че да ме разпитвате? Вън!

— Какво казва сега? — извика Уилям. Де да имаше дарбата за езици, която този рицар-безбожник притежаваше!

— Каза, че нямаме право да го разпитваме.

— Нямаме право ли? Когато той развратничи с три съпруги? Когато срами името на своята църква, като пие до безпаметност всяка вечер и взима пари от клетите души, които татарите държат тук в плен, само за да извърши литургия!

— Той казва, че съгрешаваш с три съпруги — каза Жосеран на Мар Салах — и че крадеш пари от християните, за да извършваш религиозните си задължения. Какво ще кажеш в своя защита?

— Няма да отговарям пред теб за това, какво правя тук! Или пред папата ти на запад! Императорът няма да ви слуша. Сега вън!

Жосеран сви рамене. Теологичните спорове между двама разгорещени свещеници не го привличаха.

— Каза, че няма нищо за обясняване и да си тръгваме. От присъствието ни тук няма никаква полза. Нека да го послушаме.

— Кажи му, че ще гори в огъня на Ада! Бог ще го познае какъв е и ще прати Своите ангели — отмъстители отгоре му!

Жосеран мълчеше.

— Кажи му!

— Ако щеш, проклинай го както можеш. За нас няма никаква полза от това.

Тръшна вратата на църквата след себе си. Дори на улицата чуваше как двамата свещеници се обиждат всеки на своя език. Звучаха като два котарака по покривите нощем.

81

На следващия ден се представиха в Двореца на прохладата. Мяо-йен ги прие коленичила на копринен килим. Тя беше стряскащо създание с бадемови очи и бронзова кожа. Дългата й черна коса беше вчесана назад, навита и прикрепена на темето й в кок. Украсена беше с игли за коса, гребени от слонова кост и украшения от златни птици и сребърни цветя. Веждите й бяха изскубани и заместени с тънка вещо изтеглена черна линия, ноктите на ръцете й бяха боядисани в розово.

Най-малката дъщеря на Хубилай се оказа съвсем различна от жената, която Жосеран очакваше да види — здраво и изпълнено с живот създание като Хутлун; а момичето тук напомняше християнските принцеси в обноските си и изискаността си. Докато Хутлун беше висока за татарка, Мяо-йен беше дребничка; Хутлун беше високомерна и лесно се разгорещяваше, дъщерята на Хубилай свеждаше надолу очи и изглеждаше крехка като порцеланова кукла.

Облеклото й беше пригодно не за степите, а единствено за двора. Носеше дълга рокля от розова коприна с бяла сатенена яка около врата, пристегната от лявата страна с малки продълговати копчета, прихванати с примки от плат. Ръкавите й бяха толкова дълги, че ръцете й не се виждаха. Широк пояс около кръста я придържаше с нефритена катарама във формата на паун, а краката й бяха обути в мънички чехли от червен сатен, украсени със златна бродерия. Имаше вид не на принцеса, а на красиво дете.