Читать «Пътят на коприната» онлайн - страница 139

Най-накрая открих изменнически дух, който да си е лика-прилика с моя, и се оказа забранен за мен. Скърбя, когато си помисля, че е мъртва; умирам от болка, когато си казвам, че може да е още жива. Остави ме сломен като оплаквач, слаб като момче.

Дали наистина е виждала баща ми в сянката ми?

Непоносимата болка го преви одве. Не вярвам да намеря покой, ако не я видя отново.

79

У Уилям гневът набираше сила. Новината, че императорът е поискал да запознае дъщеря му с християнската вяра, го беше поуспокоила за няколко часа. После обаче разбра, че в града има занаятчии християни, доведени преди много години като пленници от Унгария и Грузия, на които Мар Салах беше отказал причастие.

Пречело им се да изповядват вярата си, докато не склонили да бъдат кръстени отново в несторианската църква и да се отрекат от върховенството на Рим. Дори тогава Мар Салах изпълнявал литургия срещу заплащане.

Този Мар Салах продължил да изопачава Божия закон: по татарски обичай имал три съпруги и в невежеството си погубвал душата си, като всяка вечер пиел огромни количества черен кумис.

— Този човек е позор за духовниците навсякъде! — кресна Уилям срещу Жосеран.

— Напротив, братко Уилям. Бих казал, че той е същият като духовниците, които открай време познавам.

Уилям кимна и отстъпи.

— Но въпреки това е възмутително, че подобен човек злослови срещу мен, папският пратеник!

— Той несъмнено те възприема като заплаха за собствената си позиция.

— Като свещеник, да поставяш себе си пред Бог, е безсъвестно. Всички сме слуги Божи!

— Налага ни се да бъдем дипломатични, Уилям. Този Мар Салах има влияние в двора. Ако искаме да преговаряме с татарите, трябва да внимаваме какво говорим за него.

— Тук сме, за да им покажем истинската пътека на спасението, не да преговаряме! Ти говориш с тях, като че са ни равни. Тези татари са простаци и смърдят!

— Те твърдят същото за теб.

— Изобщо не ме интересува какво мислят. Интересува ме само истината! Изисквам от теб сега да ме придружиш и да се изправим пред Мар Салах и да му напомним за дълга му пред Бог.

Жосеран го изгледа ядно. Нямаше да приеме заповеди от някакъв безочлив монах. Но въпреки това не можеше да му откаже услугите си като преводач.

— Както желаеш — въздъхна той.

80

Пламъкът от един светилник се отразяваше в сребърния кръст на олтара. Уилям падна на колене, повтаряше думите на „Отче наш“. Жосеран се поколеба, но го последва.

— Какво правите тук? — попита Мар Салах на тюркски.

Жосеран се изправи.

— Ти ли си Мар Салах?

— Аз съм.

— Знаеш ли кои сме?

— Варварите от запад.

— И ние, като теб, вярваме в Христа.

С дългото си ъгловато лице и орлов нос Мар Салах приличаше повече на грък, отколкото на левантински евреин. Дори имаше тонзура като самия Уилям. Но зъбите му бяха развалени и някакво заболяване на скалпа оставяше разранени, червени петна по кожата му.

— Какво искате?

— Брат Уилям иска да говори с теб.