Читать «Пътят на коприната» онлайн - страница 135

— Това е богохулство!

— Кесаревото кесарю…

Уилям се двоумеше. Лицето му издаваше десетина борещи се емоции. Най-накрая призна здравомислието в думите на Жосеран. Когато церемониалмайсторът дойде да ги вземе, той падна на колене до Жосеран и по този начин се приближиха до Сина на Небето.

В павилиона беше топло. Придворните в червените си брокатени роби и интересни шлемове усърдно размахваха копринени ветрила. Те, кръгли, украсени с рисунки и калиграфски знаци, пърхаха като хиляда ярко изрисувани пеперуди. Мнозина от благородниците носеха малки, фино гравирани вази, в които понякога плюеха, за да не им се наложи да го правят върху килимите на императора. Татарски музиканти свиреха иззад голям параван. Двуструнните лютни, гонговете и барабаните създаваха мелодии, които дразнеха ухото на Жосеран.

Императорът изглеждаше по-благоразположен да ги види днес. Поне беше трезвен. Седеше облегнат на една страна на трон от злато и слонова кост. Носеше шлем с периферия от ковано злато и мантия от виненочервена коприна. Нозете му бяха обути в ниски кожени ботуши със завърнати нагоре върхове по татарски маниер. Златистите му очи бяха зорки и унасящи като на котка.

Този път Фагс-па го нямаше, за да посредничи. Жосеран и Уилям трябваше да останат на колене, но един от прислужниците поне им донесе по една сребърна чаша, пълна с черен кумис.

Уилям отказа.

— Той не харесва ли нашето вино? — обърна се направо към Жосеран императорът.

— За него е забранено заради вярата ни — обясни той.

— Не пие ли? Аз нямам такива впечатления от християните. И на вас ли е забранено?

— Аз не съм свещеник.

— И харесвате виното ни, така ли?

— Много.

— А чашата харесвате ли?

— Впечатляваща е — отговори Жосеран, учуден накъде ли води тази поредица от въпроси.

— Нарича се „гневът на Чингис хан“.

Жосеран я огледа, мислено предположи защо е така ценна. Представляваше широка купа в сребърен обков, но много обикновена и без украса.

— Направена е от черепа на наш главатар, който предизвикал дядо ми — обясни Хубилай. — Той го заловил и го сварил жив в котел. Когато умрял, със собствения си меч отрязал главата му и накарал да обковат черепа със сребро. — Замълча, за да даде възможност на гостите да осмислят думите му. — Имате ли подобни съдове във вашите варварски земи?

Осъзнал скритата заплаха, Жосеран го увери, че нямат.

— Какво казва той? — попита Уилям.

— Уведоми ме, че чашата е направена от главата на един от враговете на дядо му.

Уилям се прекръсти.

— Диваци!

— Какво казва този другият? — попита Хубилай.

Жосеран се поколеба, преди да отговори.

— Присъствието ви го изпълва с боязън — отвърна тамплиерът — и иска да предаде най-сърдечни благопожелания от своя господар.

Императорът удовлетворен изсумтя.

— Кажи му, че нося добри новини от единствената и истинска вяра и обещание за вечен живот за него и всичките му поданици!

— Кротувай — скастри го Жосеран.

— Аз съм пратеник на самия папа! Няма да кротувам! Затова пътувах дотук. Ще ми превеждаш, докато прочета на тая особа папската була!

Жосеран се обърна към императора.