Читать «Пътят на коприната» онлайн - страница 133

И нехайно го отпратиха.

— Тези татари не ги разбирам — каза Жосеран на Уилям. — Завоювали са всяка земя, през която пътувахме, и въпреки това позволяват на мохамеданите и идолопоклонниците свободно да изповядват вярата си. Всъщност дори приемат боговете им сред своите. Казват, че любимата жена на Хубилай е идолопоклонничка, почитала Боркан. Във Фергана Кайду беше отявлен мохамеданин. А според сведенията съпругата на Хулегу е несторианка.

— Това е тяхна слабост — отговори Уилям. — Слабостта трябва да се използва.

— Или по-скоро е тяхна сила? Някои биха назовали подобна търпимост добродетел.

— Истинската вяра не понася търпимостта! Тя е обида към единствения и истински Бог! Тези татари нямат постоянен бог, затова си търсят друг. По тази причина Господ ни доведе тук. Да им покажем единствения и истински път.

Може би, помисли си Жосеран. Макар че събитията вероятно щяха да се развият по-добре за всички ни в Светите земи, ако бяхме приложили малко от тяхната търпимост.

Уилям прочете мислите му.

— Имаш еретични помисли, тамплиере. Ако не те закриляше орденът ти, сигурно отдавна да си се изправил пред инквизитора.

— Знам само, че татарите са завладели половината свят, а ние едва удържаме няколко замъка в Земите отвъд. Може би имаме какво да научим от тях.

— Да научим от тях!

— Татарите не водят война за вярата си. Оставят хората да решат сами кой бог да изберат. Не заличават някаква идея. Те възприемат по нещо от всекиго и това им дава сила, не ги прави слаби.

Уилям се взираше в него ужасен, несъмнено закопнял да са му под ръка инструментите за мъчение и кладата.

— Добрият християнин защитава идеята си срещу всички неверници. Да прави по-малко, означава отново да разпъва нашия Господ.

— Ти си свещеник — каза Жосеран, — затова вярвам, че си прав.

Реши да замълчи; вече беше казал прекалено много. Извади черничевите хартийки, които Ахмад му даде, и ги тръсна в ръката му.

— Какво е това? — попита Уилям.

— За кадилницата и сребърния кръст.

— Кадилницата ли?

— И сребърния кръст. Императорът ги присвоява.

— Дал ли си му ги? Но те не бяха от даровете.

— Май няма значение. Сартак ми каза, че всички златни и сребърни предмети в държавата по закон се отнемат в полза на императора за съкровищницата. Смята се за обида, ако някой друг, освен самия Хубилай притежава подобни метали. Но в замяна той ти дава това.

Уилям впери поглед в късчетата хартия в ръката си. Направени бяха от черничева кора и подпечатани с винения печат на императора. От двете страни имаше надписи на уйгурски.

— Хартия? Това нова обида ли е?

— Наричат я хартиени пари. Можеш срещу тях да си купиш стоки също като с монетите.

— Направили са те на глупак.

— Напротив, братко Уилям. Със Сартак ходихме до пазара и си купих тези сливи за една от хартийките. Соколарите взеха хартийката ми без мърморене и ми дадоха тези нанизи от монети при сделката.

Показа низа от монети, всяка с дупка в средата, нанизани на тънка двойна връв.

Уилям не сваляше поглед от него. Хартиени пари! Кой е чувал за подобно нещо? Обърна се към прозореца. От стрехите на бамбуковия покрив му се озъби позлатен дракон.