Читать «Чуждоземецът» онлайн - страница 143

— Боиш се, че не си готов за това отмъщение, в което учителят ти иска да участваш. Че това не е лъжица за твоята уста.

Беше истина. През целия ден Нико се бореше с мисълта, че на сутринта ще напусне това скрито убежище в планините, този манастир, който беше започнал да чувства почти като свой дом. И за какво? За да прекоси морето на път към град Ку’ос, самото сърце на империята, и да убие не другиго, а сина на Светия матриарх. Та Нико едва беше започнал да се учи да върти меч. Милостива Ерес! Само мисълта за това накара кръвта във вените му да препуска.

— Тогава ще изслушаш ли напътствията ми? — попита Виждащият.

— Всъщност — прокашля се Нико — все още не съм сигурен дали вярвам във всички тези неща. Предсказания и прочие. Може да се окаже, че само ще пропилееш напътствията си за мен.

— Знай това, мой млади приятелю — семената на нещата показват какви плодове ще израснат от тях.

Нико кимна по-скоро от учтивост, отколкото от друго.

— Когато дойде времето да напуснеш учителя си, трябва да следваш сърцето си.

— Какво?

Старецът се усмихна и започна да прибира нещата пред себе си.

Нико отстъпи заднешком към вратата и излезе навън.

Бяха обградени от тишината на нощта — дори шумът на потока му се стори по-тих. Учителят Аш стоеше мълчаливо до него и наблюдаваше движението на водата.

Двамата тръгнаха заедно обратно през полумрака.

— Странен човек — отбеляза Нико.

— Дължиш уважение на този стар човек — сряза го Аш.

Но като че ли веднага съжали за избухването си и се опита да каже нещо друго, може би извинение. Ала така и не успя да намери подходящите думи. Вместо това се обърна и продължи напред.

Луните Загуба и Копнеж блестяха и осветяваха пътя им. Двете фигури се спускаха бавно, потънали в своите мисли. Под тях топлите светлини от прозорците на манастира искряха сред гората от неподвижни сребристи листа.

Дипломатът

В първия ден на есента от годината, която скоро щеше да бъде петдесетата на Ман, сред оглушителната буря, която разсичаше въздуха и шибаше всяка повърхност като порой от стъклени сачми, един мъж бързо излезе от тъмния, полускрит вход на Храма на шепотите, заметна качулката върху обръснатата си глава и закрачи по дървените дъски на моста. Бялата му роба на жрец плющеше зад гърба му, подхваната от вятъра, а шумът на стъпките му се губеше сред грохота на водата в рова.

Мъжът не спря, когато се размина с маскираните жреци воини, които стояха на завет при сградата на пазачите в далечния край на моста. Главата му оставаше приведена, докато крачеше по празните улици, заобикалящи квартала на храма, а кожата толкова го сърбеше, че постоянно чешеше ръцете и лицето си. Няколко негови събратя жреци претичаха край него, навели глави срещу стихията. Локвите кипяха и в тях нямаше отражения. Една бяла котка се беше сгушила мълчаливо във вход и наблюдаваше. Зад него Храмът на шепотите се извисяваше като живо същество през завесите от дъжд. По страните му имаше толкова шипове, че приличаха на козина. Изглеждаше като кула, която не е просто кула, а огромна усукана колона с канелюри и кулички, обвити в извити ленти от камък. С всяка стъпка младият жрец го усещаше все по-силно зад гърба си, сякаш е огромен страж, който го наблюдава. Чувстваше го като тежест, която смазва още повече настроението му — това усещане за обърканост, с което се беше събудил в утрото на двайсет и четвъртия си рожден ден.