Читать «Строители на съвременна България том 2» онлайн - страница 2

Така наивно бе и самовнушението, с което съзаклетниците гледаха на чувствата на народа. Шумът на някои вестници срещу княза, девизата на някои кружоци, че „злото е в двореца“, повърхностното впечатление от тая тягост, която енервираше страната, бяха им дали трескавата илюзия, че тяхното дело ще бъде веднага и от всички страни, с един общи вик приветствувано като избавление. На тоя непринуден възторг те разчитаха за своя краен успех и това ги накара да погледнат леко на подготовлението на своето предприятие.

Превратът бе наистина устроен само предвид на неговото немедлено изпълнение в София. В провинцията не бяха взети никакви мерки. Никъде гарнизоните не бяха посветени. Само тук-таме някои висши военачалници бяха сондирани — кои направо, кои по-издалеко — и бяха се отзовали съчувствено, без да дадат обаче някакво задължение: Тянков в Шумен, Белинов във Видин, Кисов в Пловдив, Гуджев в Сливен. По-малко лековерни и по-опитни в политическия живот, съзаклетниците щяха да се загрижат най-вече за настроението на войската, в която князът се ползуваше с голяма популярност. Но те бяха вече съвсем заслепени от мотивите, с които се бяха увлекли помежду си, и не предполагаха, че други ще могат да противостоят на това, което бе ги омагьосало. Те се надяваха също и на особената психология на военните, на техния професионален навик да следват импулса, даден отгоре; на тая солидарност, която създава между офицерите другарството по оръжие и която бе добила на Сливница и Пирот един вид печат на кръвно родство.

В поддръжката на политическите мъже вярата на съзаклетниците бе още по-крепка. Те знаеха — от Св. Миларова, който бе посредникът на Цанкова, и от Радко Димитриева, който минаваше за пълномощник на румелийската опозиция, — че низвержението на Батенберга бе най-горещото въжделение на Цанкова и на бившите директори на Румелия. За поведението на консерваторите можеше да съществува съмнение, но те нямаха никакво значение: от тяхната някогашна група не бе останал дори и един приятелски кружок, а само няколко имена, които страната бе почнала вече да забравя. Оставаше либералната партия, която имаше всичките власти в ръцете си и която разполагаше с народната сила. По отношение на нея съзаклетниците имаха същата лекомислена илюзия, както и към войската.

Водителите на заговора Груев и Бендерев бяха либерали. У Каравелова те бяха почти ежедневни гости: със Стамболова — близки приятели. Без съмнение, те знаеха за посещението, направено от двамата либерални водители в руското агентство, и за обезсърчителния отговор от Петербург: това немалко бе способствувало, за да се затвърди у бъдещите детронатори идеята за детронирането. Постъпката на Стамболова и Каравелова пред руското правителство, която бе един опит да се разреши с политически средства една дипломатическа криза, те я претълкуваха като едно доказателство, че е нужна една революционна развязка. Поведението на Каравелова, тайнствените преговори на Илия Цанова с Богданова им дадоха подир това още по-осезателни поводи, за да се заблудят те върху разположението на властвующата партия. Наистина, Каравелов не даде окончателно съгласие за низвержението, но признаваше, че то е необходимо; наистина Цанов не отиде докрай в мисията си, но не бе се отказал от нея. Колкото за Никифорова, последните му колебания бяха отглас на Каравеловата нерешителност: по душа той бе със съзаклетниците. От дългите двоумения, които показваше правителството, Груев и Бендерев бяха заключили, че Каравелов одобрява преврата, без обаче да иска да вземе отговорността за него. Като поеха върху себе си непосредствения риск на революцията, те считаха, че Каравелов ще се наеме с мъчнотиите на революционното управление. По тоя произволен начин те установиха между себе си и властта една негласна солидарност и оповестиха Каравеловата двусмисленост като морално сътрудничество. Нещо повече: първите разпореждания на заговорниците след успеха на делото им бидоха направени от името на правителството.