Читать «Балада» онлайн - страница 71

— Не си падам много по историите с поука — прекъснах го аз.

— О, тази има неочакван край — в гласа на Съливан звучеше горчивина. — Те съсипаха живота ми. Дори не знаех, че съществуват. Нямах шанс да им се противопоставя. Но ти можеш. Казвам ти, че Те използват хора като нас. Защото ние искаме това, което Те могат да ни предложат, и не харесваме света такъв, какъвто е. Но, Джеймс, трябва да разбереш, че само защото ние искаме това, което Те имат, а Те искат това, което ние имаме, това не означава, че накрая нещата завършват добре и за двете страни. Особено за нас. Не става така.

Отдръпна се от пианото и се надигна от пейката.

— Сега седни тук.

Не знаех какво друго да кажа, затова споделих част от истината.

— Аз всъщност не искам да свиря на пиано.

— Нито пък аз — каза Съливан. — Но поне Те не си падат много по този инструмент. Така че и за двама ни е безопасно да свирим на него. Сядай.

Направих го, но си казах наум, че Съливан явно не познаваше Ноала толкова добре, колкото си мислеше.

Създай текстово съобщение

193/200

До: Джеймс

Веднъж ми каза, че си екстрасенс. Иска ми се да те попитам какво виждаш в бъдещето ми. Винаги ли ще бъда такава, самотна и встрани от всички? Именно затова обичах Люк. Накара ме да почувствам, че принадлежа някъде.

От: Ди

Изпращане на съобщението: да/не

Съобщението ви не е изпратено.

Запазване на съобщението: да/не

Съобщението ви ще се пази 30 дни.

Джеймс

Когато извадих стека с шестте бири от раницата си, Пол ме погледна така, сякаш бях снесъл яйце. Поставих ги на бюрото близо до леглото му и обърнах стола с облегалката напред, преди да седна на него.

— Все още ли искаш да се напиеш?

Очите на съквартиранта ми станаха два пъти по-кръгли от обикновено.

— Човече, как, откъде…?

Протегнах се, за да взема химикалка от бюрото, и написах списъкът върху дървената плоскост, без да знам защо точно го правя. Но се почувствах по-добре след това.

— Архангел Михаил слезе от небето и аз го попитах: „Пич, как мога да изкарам бастуна, забит в задника на съквартиранта ми Пол?“, а той ми отвърна: „Доста работа ще трябва“. И ми даде шест „Хайнекен“-а. Не ме питай защо „Хайнекен“.

— Достатъчно ли са, за да се напия? — Пол все още гледаше шестте бири, сякаш бяха водородни бомби. — Във филмите пият като че ли цяла вечност и никога не се напиват.

— За биродевственик като теб ще са. — Бях доволен, че няма защо да се притеснявам, че Пол ще започне да повръща, благодарение на лекото надничане в бъдещето, което ме беше осенило изненадващо по някое време. Харесвах го, и то доста, но нямах желание да посвещавам дори една минута от живота си в почистване на неговата драйфня. — И всичките са за теб.

Той изглеждаше паникьосан от последните ми думи.

— Ти няма ли да пиеш?

— Всичко, което променя в някаква степен състоянието на ума ми, ме изнервя. — Изсипах химикалките и моливите от чашата, в която ги държахме, и те се разпиляха по цялото бюро.

— Защото винаги искаш да контролираш положението? — каза Пол, разкривайки необичайна за него наблюдателност. Погледна към чашата в ръката ми. — Това за какво е?