Читать «Балада» онлайн - страница 70

Съливан изсвири написаното на лявата ми ръка и спря. Посочи към кожения калъф, облегнат на крака на пианото.

— Подай ми това.

Дадох му го, той го отвори и извади отвътре същото касетофонче, което беше донесъл на хълма онзи ден. Постави го върху пианото и се загледа в него, като че ли то съдържаше всички тайни на света. После натисна копчето.

Чух гласа си, нисък и тих:

— Не записвахте ли досега?

И после гласът на Съливан, който звучеше много младежки и енергичен, когато не беше прикачен за тялото му:

— Не бях убеден, че ще си струва.

Дълго мълчание, съскането на лентата, песента на птиците в далечината.

И тогава чух и гласа на Ноала:

— Не казвай нищо. — Отначало не си дадох сметка какво означава фактът, че чувам гласа й, записан на касетофона. Тя продължи. — Само ти можеш да ме видиш, така че ако ме заговориш, ще решат, че са те оставили без въздух по време на раждането ти и са повредили мозъка ти.

Съливан протегна ръка и натисна стопа.

— Кажи ми, че не си приел сделката, Джеймс.

Гласът му беше толкова мрачен и напрегнат, че просто му казах истината.

— Не съм.

— Сигурен ли си? Кажи ми, че не си се съгласил да й дадеш дори една година от живота си.

— Не съм й дал нищо. — Но не знаех дали е истина. Чувствах, че това може би не е съвсем вярно.

— Иска ми се да ти вярвам — каза Съливан, но сега вече беше побеснял. Сграбчи ръката ми и я изви така, че почти забих нос в нея. Очите ми бяха на сантиметри от изписаната ми с мастило кожа. — Но трябва да ти кажа, че Те не дават това без нищо в замяна. Ти си мой ученик и искам да знам какво или кого си обещал, за да получиш това, защото е моя отговорност да пазя глупавите талантливи деца като теб да не бъдат убити и сега ще трябва да разчиствам бъркотията ти.

Трябваше да кажа нещо. Можеше и да не е остроумно, просто нещо.

Съливан пусна ръката ми.

— Не ти ли беше достатъчно това, което имаше — най-добрият проклет гайдар в щата, че реши да сключиш сделка за повече? Трябваше да знам, че ще поискаш още. Може би си мислил, че това засяга само теб. Никога не се отнася само за теб.

Придърпах ръкавите си надолу.

— Не знаете какво говорите. Не съм сключил сделка. Не разбирате.

Но може би знаеше. Нямах представа какво, по дяволите, знаеше този човек.

Съливан се загледа в разпилените листове върху клавишите, като несъзнателно свиваше и отпускаше ръката си в юмрук.

— Джеймс, знам, че според теб съм идиот. Поредният музикант, който е продал младежките си мечти, за да стане учител и да лиже подметките на професорите в лъскава, престижна гимназия. Така си мислиш, нали?

Ноала, която наистина можеше да разчита мислите ми, щеше да се изрази по-сполучливо, но за простосмъртно създание той се справяше доста добре. Свих рамене, тъй като ми се стори, че в момента невербалният отговор е най-подходящ.

Съливан се намръщи и пробяга с пръсти по клавишите.

— Знам го, защото бях на твоето място преди десет години. Щях да стана велик. Никой и нищо не можеше да застане на пътя ми и да ти кажа, доста хора в „Джулиард“ бяха съгласни с мен. Музиката беше моят живот.