Читать «Балада» онлайн - страница 68

Джеймс

Тъй като не бях ученик по пиано в истинския смисъл на думата, а на Съливан му липсваха организационни умения, трябваше да провеждаме часовете си в старата концертна зала. Оказа се, че в петъците репетиционните стаи са заети чак до пет часа от истински пианисти, истински кларинетисти и истински челисти, заедно с истинските им учители и диригенти на оркестри.

Затова се запътих към грозната сграда на „Бриджид Хол“.

За да изтъкнат, че „Бриджид“ вече не е полезен член на общността на „Торнкинг-Аш“, градинарите бяха оставили поляната между нея и останалите академични сгради отрупана с окапалите есенни листа, чемшировите храсти не бяха подрязвани от години, а бръшлянът беше завладял почти догоре унилите, някога жълти тухлени стени. Все едно имаше надпис върху нея, послание към всички родители, идващи на посещение: „Не снимайте тази част от кампуса. Тази сграда е вече прекалено грозна и е неизползваема. Не си мислете, че не сме забелязали“.

По пътя за натам телефонът в джоба ми издаде звук. Извадих го и видях, че имам съобщение от Ди. Когато го отворих, думите се набиха в очите ми:

Джеймс, толкова съжалявам

… и усетих как ми прилошава. Изтрих го, без да го прочета докрай. Пъхнах телефона обратно в джоба си и продължих към входа на „Бриджид Хол“.

Вратата беше покрита с олющена червена боя, която като че ли криеше някаква по-дълбока символика. Не мисля, че имаше други червени врати в кампуса. Самотница, като мен. Ударих лекичко с кокалчетата на юмрука си кръглата дръжка в знак на солидарност. „Ти и аз, приятелче“, прошепнах й аз. „Единствени и неповторими“.

Влязох вътре. Озовах се в дълго, тясно помещение, в което имаше само стари сгъваеми столове, обърнати към ниската сцена в другия край на залата. Миришеше на мухъл и на старо дърво, а бръшлянът закриваше заскрежените стъкла на прозорците. На сцената приглушените светлини осветяваха голямо пиано, старо и грозно като самата сграда. Навсякъде цареше пълна разруха, сякаш мястото беше забравено и изоставено още през 50-те години на миналия век.

Съливан седеше пред пианото и си играеше с клавишите. Не че това, което свиреше, беше зашеметяващо, но определено човекът знаеше какво прави. А самото пиано за моя изненада не звучеше толкова зле, колкото изглеждаше. Минах през отрупаната със столове зала, грабнах един от първия ред и го замъкнах на сцената.

— Привет, сенсей — казах аз и се тръшнах до Съливан. — Това пиано си го бива.

— Така е, нали? Не мисля, че някой от администрацията си спомня дори, че сградата е тук, а какво остава за пианото. — Изсвири още няколко тона, преди да се надигне от скамейката. — Странно, като си помислиш, че това преди е било основната им музикална зала. Грозно малко местенце, а?

Намекът беше пределно ясен. Не „нашата зала“. Съливан ме погледна намръщено.

— Добре ли си?

— Не спах много. — Взаимното ни разбирателство достигаше направо космически размери. Не желаех нищо повече от това този ден да свърши и да се хвърля в леглото си.

— Искаш да кажеш, освен в часа ми — бодна ме Съливан.