Читать «Балада» онлайн - страница 66

— Последната кралица беше повелителка на детелините. Тя умря. Сега приятелката ти е тук и тя е повелителката на детелините. И ние също сме тук.

— Спри да я наричаш така.

Очите й се присвиха самодоволно, сякаш нарочно отказваше да ме разбере.

— Защо? Така се казват. Хората, които привличат феите. Ние трябва да се държим близо до тях. Където са те, там е и нашето царство, там е нашият свят.

Спомних си какво ми каза Ди, когато се сблъскахме онази вечер на хълма. Видя ли Ги? Феите?

Уморих се да се опитвам да виждам в тъмното и да си държа очите отворени, затова ги затворих и отпуснах глава на юмруците си.

— Значи Те винаги ще са около нея. — Не знаех дали Ди е достатъчно силна да го понесе.

— Докато не се появи някой по-мощен повелител на детелините. — Гласът на Ноала прозвуча по-близо до мен от преди, но аз не отворих очи. Почувствах дъха й по кожата на ръката си. — Защо си написал смърт на ръката си?

— Не помня.

— Не ти вярвам. За какво мислеше, когато го написа?

— Не помня.

— Обичаш ли я?

— Ноала, остави ме на мира. Сериозно.

Тя продължи да упорства.

— Простичък отговор с „да“ или „не“. А и аз не съм истински човек. Все едно го казваш на себе си, а не на някой друг.

Толкова силно притисках кокалчетата си към затворените си клепачи, че започнах да виждам цветни кръгове в мрака, светлолилави и зеленикави, танцуващи един в друг, извиващи се в безсмислени форми.

— Помолих те много мило да ме оставиш на мира, Ноала. Не е някакъв таен мъжки код за „продължавай да ме разпитваш, докато променя отговора си“. Означава, че наистина не искам да говоря за това. С теб или с когото и да е друг. Няма нищо лично.

Ноала грабна юмруците ми в ръцете си и моментално по кожата ми премина силна електрическа тръпка.

— Защо не си свирил нищо, откакто я целуна?

Остави ме на мира. Не го казах. Дори да исках да й отговоря, какво щях да й кажа? Че оттогава такива тъпи неща като музиката и дишането нямат никакъв смисъл за мен? Че в главата ми има толкова много бял шум, откакто целунах Ди, че не мога да открия и една нота, за която да се уловя?

— Това е добро начало — каза Ноала, явно отново разчела мислите ми. Може би не можеше да спре да го прави.

Струваше ми се, че няма какво повече да добавя в мислите си за Ди. Смених темата. В известна степен.

— Мисля, че може би си голяма късметлийка.

— Аз?

— Да. — Повдигнах глава, за да я погледна; едната й ръка остана долепена до бузата ми. Кожата на лицето ми се стегна от допира й, който по-силно от всичко друго казваше аз не съм човек. — Безсмъртието може да бъде нещо ужасно в този скапан свят, ако само ти го притежаваш. Трябва да помниш всички изминали години и всички твои любими, които си отиват. Поне на теб не ти се налага да гледаш как хората, които познаваш, остаряват и умират, а ти си обречена да живееш завинаги.

Пръстите на Ноала леко се стегнаха, все така допрени до лицето ми.

— Другите феи помнят.

— Ти каза, че не си като тях. Те не чувстват нещата истински. Но ти трябва да бъдеш повече като хората, нали? За да можеш да ни съблазняваш.