Читать «Балада» онлайн - страница 65

Ноала се извърна на седалката си, за да ме погледне, веждите й бяха свъсени. Проговори на фона на музиката от пълния с напрежение финал на филма.

— Ти наистина си специалист по всичко, а? Не е нужно да си гений, за да го забележиш.

Хората, които постоянно си намират извинение да не направят едно или друго нещо, винаги ме изкарват извън нерви.

— Какво, не можеш, защото нямаш достатъчно време, така ли? Можеш поне да опиташ. Шестнайсет години са достатъчно време за един опит.

Тя издаде съскащ звук иззад стиснатите си зъби и поклати глава.

— Колко си глупав, гайдарю! Не помниш ли какво стана с пианото? Е, аз не мога да пиша и думи, не само клавишите са ми проблем. Ако ми се наложи да измисля нещо ново, докато режисирам, то… то просто няма как да стане.

— Очевидно е проблем. Но не е нерешим — казах аз.

Очите й не се присвиха, само се напрегнаха в ъгълчетата си. Ефектът беше притеснителен.

— Добре тогава. А какво ще правя, когато забележат, че постоянно променям вида си между филмите?

Ухилих се лукаво.

— Мадона го прави през цялата си кариера и май й се получава.

Ноала вдигна ръка и сви пръсти, сякаш си представяше как ми прекършва врата.

— Да бе. Както и да е. А какво ще кажеш за това. Аз съм като всички други феи. Трябва да вървя натам, накъдето ни поведе най-силният в момента господар на детелините. Знаеш нали — ние, феите, сме подвластни на хората със силна психическа енергия, които привличат четирилистните детелини, където и да отидат. Те привличат към себе си и създанията от нашия свят. Какво ще стане, ако този човек реши да се премести точно когато съм се установила някъде? Не разбираш ли? Не мога да имам нормален живот, още по-малко да мисля за нещо като истинска кариера. Не става въпрос да опиташ или да не опиташ.

Схванах обяснението: тя беше дотолкова човек, че да бъде нещастна като фея, и дотолкова фея, че да разруши всичко хубаво в човешкия си живот. Но просто казах:

— Загуби ме в частта с господарите на детелините.

Ноала махна с ръка към екрана, без да поглежда натам.

Той стана тъмен, а ние потънахме в пълния мрак на празния киносалон. След няколко секунди очите ми започнаха да свикват със светлината на мъждивите лампички по пътеките между редовете, но все още виждах само огромните сини очи на Ноала пред себе си. Дори без останалата част от лицето й забелязах невярващото изражение в тях.

— Приятелката ти е такава, нали? Вече разбирам. Но как е възможно да знаеш всичко за феите и всичко за нея, а да не знаеш какво е повелител на детелините?

При споменаването на Ди в стомаха ми се образува гигантска топка. Вече не исках да бъда тук, седнал на лепкавата седалка. Исках да се изправя, да се движа, да бягам. Исках да забия юмрука си в някоя стена.

Очите на Ноала се спряха на ръцете ми, сякаш и тя си представяше как ги забивам в стената.