Читать «Джентълмен Джоул и Червената кралица» онлайн - страница 93

Джоул потърка уста да прикрие усмивката си.

— Хм… С други думи, срещата е дала неочакван откат.

— Нещо такова.

— А той прояви ли някакъв специален интерес към базата? В каквото и да било отношение?

— Не мисля, сър. — Стори му се дълбоко разочарована от този свой провал в контраразузнаването.

Джоул стигна до извода, че лорд гем Сорен би се сторил далеч по-интригуващ на лейтенант Воринис, ако се бе държал като шпионин, вместо като кавалер. Не че това непременно означаваше нещо. Добрите агенти не се издаваха на втора среща.

Воринис добави с известна неохота:

— Трябва да отбележа, че без лицевата си боя изглежда много по-добре.

Явно някой най-после бе посъветвал младежа да се придържа към местната мода. Или пък сам бе стигнал до това заключение.

— Гемите — и висшите — са по правило красиви хора, с правилни черти.

— А вашият уикенд как беше, сър? — попита учтиво тя.

— Добре. Имах, ъъ, дълга среща с вицекралицата. Отскочихме на инспекция до езерото Серена.

Воринис поклати удивено глава.

— Почивате ли изобщо някога? — каза тя и пое обратно към укреплението си в приемната.

Джоул прикри още една усмивка и включи комтаблото си да сортира първите жалби за седмицата. Над видплочата се появиха няколко теснолъчеви съобщения от Комарското командване.

След малко избълва, повишил несъзнателно глас:

— Какво, по дяволите? Трябва да има някаква грешка!

Воринис се появи на прага.

— Сър? Сбъркала ли съм нещо? — Стойката ѝ показваше, че ако е така, няма търпение да поправи пропуска си.

— Не, не… не точно. Макар че е можело да го маркираш като… — „Спешно?“ Не. — Като особено интересно, да речем — довърши смутено той. — Свалят от въоръжение „Принц Серж“.

— А, да, видях го, сър — каза момичето. — Но мислех, че „нафталинените“ протоколи се смятат за рутинни…

Бараярските бойни кораби не просто минаваха на нафталин след пенсионирането си, а биваха кътани като тайно съкровище. Най-възрастните членове на Генералния щаб се отнасяха към бойното снаряжение така, както оцелял след гладна смърт се отнася към храната — трупа я в запас. И вероятно по сходни причини. Кораби, които повечето бойни флотилии във Възлената връзка биха изпратили за старо желязо, прекарваха още няколко десетилетия на док като мухлясваща храна в дъното на хладилника, преди Генералният щаб — често след подмладяване на състава си — най-сетне да се откаже от тях. Такова едно гробище за слонове попадаше във владенията на Джоул, скрито далече от погледа на два скока в слепия възлен проход, който не водеше никъде. Някой ден Империята сигурно щеше да вдигне ръце и да го обяви за музей.

Думите сякаш сами се откъснаха от устата му:

— Да, но този кораб… той беше флагманът на флотилията ни при Центъра Хеген. Когато Арал нареди да го изведат от космическия док на Комар, на борда му още имаше цивилни монтажни бригади. Опитахме се да оставим част от цивилните на Пол, но не остана време. Монтажниците още инсталираха и кърпеха дори след като битката приключи. — Спомените го заливаха като вълна. — Имаше най-далекобойното гравитационно копие за времето си.