Читать «Джентълмен Джоул и Червената кралица» онлайн - страница 88

Лейди Алис Ворпатрил, отколешна приятелка на Корделия и дипломатическа домакиня на императора в продължение на почти три десетилетия, и Саймън Илян, шеф на Имперска сигурност за голяма част от същия период, се бяха събрали малко след пенсионирането на Илян по медицински причини.

— А дали пък не са били любовници и преди това? Интересен въпрос. — Или въпрос на тълкуване, макар и не чак „неограничено“. Джоул познаваше отлично и двамата, както във връзка с работата си за Арал във Ворбар Султана, така и от по-късно, когато двойката им гостува няколко пъти на Сергияр, а дори той не беше сигурен. Тази несигурност не беше реципрочна обаче — Саймън извън всяко съмнение бе знаел всичко за Джоул. „Преди.“ Оттогава всички бяха извървели дълъг път.

— Хм, да кажем, че са се ценели изключително високо за много дълъг период. Само че, уви, отношенията им преминаха на ниво достойно за пикантни клюки чак след като отпадна необходимостта Алис да се състезава за вниманието на Саймън с чипа в главата му и сигурността на трипланетна империя. Ако питаш мен, пропилели са сърцераздирателно количество потенциал за щастие, но… никой не ме пита. Поне сега изглеждат щастливи. — Усмихна се искрено, радваше се за старите си приятели. Техните стари приятели всъщност.

След малко добави:

— Защо не искаш да разгласим връзката си? Какво те притеснява? Въпрос на навик?

— На безопасност.

— Тоест на навик. Ако вместо това анализираш ситуацията от гледната точка на здравия разум — за разнообразие, — ще видиш, че връзката между двете неща е правопропорционална — колкото си по-открит, толкова по-малък е рискът. Никой не може да те изнудва или да превърне в скандал нещо, което не се пази в тайна.

Според него Корделия подценяваше изобретателността на хората, които са решени да ти навредят. Както и степента, до която самата тя може да се превърне в мишена. Но пък когато си прекарал десетилетия от живота си рамо до рамо с Арал, неизбежно губиш реална представа за собствената си неуязвимост.

Веждите ѝ се смъкнаха.

— Освен ако това не е твоят заобиколен начин да намекнеш, че случилото се не бива да има продължение? Какво, уплаши ли се?

— Не! — възкликна той, обзет от внезапна паника.

— Е, и аз така си помислих, но все пак… — усмихна му се тя. Джоул се сви смутен. — Та на първоначалния ти въпрос… Хайде и двамата да си отваряме очите за някаква обща възможност през следващата седмица, а аз обещавам да не се катеря по покрива на двореца и да крещя на цял Карийнбург, че адмирал Джоул е страхотен в леглото.

— Благодаря — каза хладно той. — Така де…

— А междувременно поемам ангажимента да бъда отегчително дискретна, докато не решим какво ще правим по въпроса.

— Не казвам, че не си права — възрази той сърдито. — Просто…

— Ти трябва време да свикнеш с мисълта. Знам, любими — въздъхна тя. — Знам.

Карийнбург вече се виждаше на хоризонта, твърде скоро, уви. По-късно през седмицата може и да си откраднеха някоя минутка за разговор, но не и за целувки. Той я придърпа към себе си и докато предградията се нижеха под тях, двамата оползотвориха изтичащото време.