Читать «Само напред» онлайн - страница 58

Почти се задуших от смях. Стабилния е висок около осемстотин ярда. Той се усмихна внимателно. Надяваше се да кажа, че, разбира се, няма да се гмуркаме и вместо това ще го науча да лети. За да приключа мъките му, аз извадих видеофона си.

— Не — отговорих аз. — Да се надяваме, че ще пътуваме удобно.

Набрах номера на Шелби от Квартала Брандфийлд и след по-малко от пет позвънявания искрящото й лице се показа.

— О, Божичкоо, Старк! Как си?

— Добре. Как е купонът?

— Чудесно, Старк, наистина… къде си, Старк?

— Върху Стабилния Квартал.

— Божичкоо…

— Знам, знам. Виж, Шелби. Имам нужда от помощ.

— Имаш я, изцяло.

— Трябва някой да ме вземе оттук.

— Добре. Аз мога да го направя. Приемам. Абсолютно.

— Има един проблем, Шелби.

— Ъхъ? Казвай!

— Двама сме.

— Не е голяма работа. Ще бъде тесничко и няма да мога да пристигна веднага, но ще дойда.

Приседнах облекчен.

— Шелби? Ти си хубав човек и аз оценявам приятелството и подкрепата ти.

— Ще го направим заедно, Старк, заедно. Оглеждай се за мен следващия половин час. Чао!

Изгасих видеофона. Отдъхнах си.

— Коя беше тя?

— Приятелка. Има хелипортер.

— Стори ми се малко… напрегната.

— Добре си е. Просто е от Брандфийлд, това е всичко.

Брандфийлд бе Квартал за богаташи, чист и обикновен Квартал. Всеки възрастен там бе или лекар, или адвокат, или зъболекар, или съпруга. Красивите им дъщери се разхождаха насам-натам, устройваха партита, пазаруваха и чакаха реда си да станат лекар, адвокат или съпруга на зъболекар. Около една трета от площта на Квартала бе заета от игрища за голф. Битката да си член на най-престижния клуб бе изключително жестока. Първите три клуба не биха допуснали абсолютно никого да стане нов член.

Шелби си бе коренячка от Брандфийлд, но си имаше и други качества. Много от нейните приятели смятаха, че е ексцентрично да знаеш как се навива часовник. Тя самата се размотаваше като луда с хелипортера си и предполагам, че дори знаеше как работи той. Поне не ми повярва напълно, когато й казах веднъж, че е вълшебен. Някой лекар, адвокат или зъболекар щеше да се поизпоти с нея, когато му дойде времето.

Действащият поклати глава.

— Никога не съм бил там. Всъщност, почти никъде не съм бил. Къде се намира?

— На няколко Квартала оттук. Тя каза половин час, но по принцип закъснява.

Помълчахме. Окланд се обади:

— Значи ще успеем все пак?

— Така изглежда. Тъпо, нали?

Отново млъкнахме. Тайно наблюдавах Действащия. Очевидно бе много изморен. Олюляваше се, но не искаше да заспи. Сякаш нещо го тормозеше. Изправи се и се обърна към мен.

— Старк, когато се махнем оттук, къде ще отидем?

Не бяхме обсъждали ситуацията, откакто той ме изненада на сала. Очаквах този въпрос. За момента определено изглеждаше, че ще продължим да живеем. Това означаваше, че трябва да обсъдим някои въпроси.

— Ами, това зависи от теб. Аз трябваше да те намеря и да те върна в Центъра.

Той кимна и се усмихна болезнено.

— Но — продължих аз — Мисля, че може да си дадеш малко време да се преориентираш към нещо друго. Например — да дойдеш с мен в Цветния.

— Ти там ли живееш?

— Йеа. С моя котарак. Центъра все още няма да знае, че сме се появили. А и няколко часа не са от значение. Аз съм гъвкава личност. Ти решаваш.