Читать «Само напред» онлайн - страница 47

Прибрах картата и се опитах да помисля какво ще правим по-нататък, но не се получи. Имаше две възможности — да продължим още миля надолу и после да се опитаме да влезем в града или да продължим по реката и да му мислим, едва когато стигнем края. Чувствах, че съм се изморил и не мога да мисля повече в момента. Салът се справяше добре. Подплънките действаха повече на молекулярното привличане, отколкото на действителното всмукване. Водата не им влияеше. Можехме да се облегнем на краката на масата. Беше изненадващо удобно, дори уютно. Отпуснах се и се възхитих на гледката. Окланд мълчеше. Сякаш и той правеше същото.

Напрегнах се малко, когато от двете ни страни започнаха да се издигат сгради, но градът бе потънал в толкова дълбок сън, че скоро се отпуснах отново. Странно усещане е да се движиш по вода през нощта, особено по река. Виждаш обратната страна на нещата, под странен ъгъл. Само тук-там се забелязват светлини — мъждеят оранжево в тъмнината. Имаш чувството, че се промъкваш тайно като дух, който навестява чуждоземен град.

Отминахме сградите и реката свърна към полята. Обърнах се и погледнах Окланд. Той наблюдаваше благо водата. Запалих цигара, прикрих огъня в шепа и погледнах нагоре.

— Зле ти се пише, да знаеш — промълви той.

Странно. Изглежда, че всички непушачи живеят с мисълта, че пушачите водят наивно съществуване, без да съзнават колко е лош навикът им. „Ще им кажа, че си вредят“, мислят си, „и те веднага ще хвърлят цигарите си.“ Обикновено това ме дразни, но тогава бях изморен, а и той не искаше да ме обиди. Все пак бе Действащ.

— Знам — отстъпих аз.

Той се усмихна, огледа сала и кимна одобрително.

— Изключително професионално. Изобщо не е зле като се има предвид времето, което имахме. Често ли правиш такива неща?

— Не точно такива, но подобни.

— Какво точно работиш?

— Не започвай и ти… — Но той не разбираше за какво говоря. — Подреждам нещата. Понякога това включва откриване на хора или разни други неща.

— А сега намери мен?

— Да.

— Беше ли трудно?

— Не наистина, не, което ме обезпокои малко.

— Защо?

— Никога нищо не става лесно. Рано или късно ме застигат бедите.

Той се усмихна. Сякаш разбираше какво имах предвид.

— Например — реших да му задам въпрос, който така или иначе бе неизбежен: — С каква банда си имаме работа тук?

Той ме погледна за миг:

— Банда?

— Да. Хората, които те доведоха тук. Какво искат? Колко са? Откъде са? Как се казват?

— Няма никаква банда — намръщи се той. — Дойдох сам.

* * *

Някъде далече щурците пееха, дърветата се полюшваха от вятъра и тихо си шепнеха. Реката ромолеше под нас. Цигарата опари пръстите ми.

— О — казах аз.

* * *

Спомняте ли си? Когато си правех умствена бележка, ви казах, че има още едно нещо, което си мисля и че ще ви го съобщя, само ако е уместно? Е, дойде му времето.

Прекалено сложно начинание бе за бандити да влязат в Центъра, да намерят и хванат Окланд, да го измъкнат от Квартала. И всичко това, без да бъдат разкрити. Какво друго бе възможно? Окланд да е изчезнал сам.