Читать «Само напред» онлайн - страница 44

— Хайде — прошепнах на Окланд, — облечи се много, много бързо.

Станах безшумно от стола и застанах до вратата с пистолет в ръка. Ето го и проблем №2: долових гласове по стълбите. Бяха някак странни, но не можех да кажа точно защо, докато не чух суха кашлица.

— Кой идва? — прошепна Окланд. Несъзнателно се опитваше да нахлузи панталоните си. Косата му бе щръкнала по много странен начин, а лицето му крещеше за очилата.

— Полиция — казах аз.

Може би бяха обикновени ченгета. Със сигурност не се чувстваха във върхова форма, ако се съди по подсмърчането и кихането, които все по-силно озвучаваха уморения им ход по коридора. Но те не бяха глупави. Сигурно първо бяха проверили жп района като мен, после бяха дошли в Игра. Почти със сигурност бандитите се бяха регистрирали със собствените си имена, също като Окланд. Никой в нищо не ги подозираше, а и истината винаги по-лесно се представя от лъжата. Но полицията има достъп до списъка със Стабилните. Всичко, което трябваше да направи тя, бе да провери списъка на посетителите и да изчака несъответствие. Бяха открили, че Окланд е външно лице, и си бяха помислили, че са ме открили. И бяха, шибаните късметлии!

Притиснах ухо до стената. Подканих Окланд да се раздвижи. Вече бе сложил очилата си и приличаше повече на себе си, макар и да се движеше изнервящо бавно. Бандата сигурно щеше да се разпадне веднага щом чуе за полицаите.

— Мед и лимон — чух един дрезгав глас, — мед и лимон.

— Да-а — отвърна замислено колегата му. Последва продължителен пристъп на кашлица.

— Добре ли си? — подсмъркна другият, когато кашлицата утихна до хриптене. — Мисля, че това бе най-лошото.

— Да. Да ти кажа ли, първото нещо, което ще направя, е да го заразя, копелето.

— Готов съм. — Това бе Окланд. Стоеше до леглото отчаян. Съчувствах му. Той искаше да снове из Центъра, да преодолява границите на активността. А ето го в чужд Квартал, жертва на похищение, на полицията и на един непознат.

— О’кей — отведох го към прозореца. Хванах разпределителя на микрокабела, пуснах го надолу и извадих подплънките. — Подай ръце.

Окланд повдигна ръце като озадачено дете и постави подплънките за крака на ръцете си.

— Ето какво ще направиш — казах бързо. — Пусни се по кабела. Не казвай, че не можеш, защото нямаме време да го обсъждаме. Повярвай ми, ще успеем. Кабелът ще те издържи. И пиано може да издържи. Подплънките ще защитят ръцете ти от ожулване. О’кей?

Не му дадох време да отговори. Побутнах го към перваза. Той спусна крака от прозореца и погледна със съмнение надолу.

— О, мили Боже — въздъхна и свали очилата си. Подадох му кабела.

— Дръж се — казах му аз — и свий крака, когато се приземиш. — Бутнах го.

Тихият му писък бе погълнат от тъмнината отвън. Бях вече на перваза, когато се почука на вратата. Бързо си сложих подплънките на ръцете.