Читать «Мъртви преди мрак» онлайн - страница 151

Той изкрещя. Изправи се олюлявайки се, изви се и се опита да спре с ръце кръвта, която изтичаше от раната му.

Дръпнах се бързо назад и се изправих, опитвайки се да се отдалеча от човека, който беше чудовище… подобно на Бил.

Рене извика:

— За бога, жено! Какво ми направи? Ох, господи, как боли…

Така му се падаше.

Беше изплашен и ужасен, че ще бъде разкрит, както и че това бе краят на играта и отмъщението му.

— Момичета като теб заслужават да умрат — озъби се той. — Усещам те в съзнанието си, ненормалнице!

— Кой е ненормалният тук?! — изсъсках. — Умри, негоднико!

Нямах представа, че съм способна на такова нещо. Седях приведена до надгробния камък, все така здраво стиснала кървавия нож, очаквайки Рене отново да ми се нахвърли. Следях го с поглед, с безизразно лице, докато се олюляваше в кръг. Затворих съзнанието си към него и усещането му, че смъртта дебне зад гърба му. Седях там, готова да му забия повторно ножа, но той се строполи на земята. Когато се уверих, че не помръдва, се отправих към къщата на Бил, но не тичах. Казах си, че не съм в състояние, но не съм убедена в това. Продължавах да виждам баба, уловена завинаги в спомените на Рене, бореща се за живота си в собствения си дом.

Извадих ключа на Бил от джоба си, донякъде учудена, че все още е там. Успях някак да го превъртя, влязох олюлявайки се в голямата всекидневна и затърсих телефона пипнешком. Пръстите ми докоснаха бутоните и незнайно как успях да преценя кое е деветка и къде се намира единицата, натисках ги достатъчно силно, за да издадат звук, и тогава, без да се усетя, съм изпаднала в безсъзнание.

ЗНАЕХ, ЧЕ СЕ НАМИРАМ В БОЛНИЦАТА, УСЕЩАХ ОКОЛО себе си миризмата на чисти болнични чаршафи. Веднага след това усетих болки в цялото тяло.

Някой беше с мен в стаята. Макар и трудно, отворих очи.

Анди Белфльор. Ъгловатото му лице изглеждаше още по-уморено от последния път, когато го видях.

— Чуваш ли ме? — попита той.

Кимнах едва — едва. Но дори и това дребно движение предизвика вълна от болка в главата ми.

— Хванахме го — рече той и започна да ми разказва подробности, но аз отново се унесох.

Когато пак се свестих, беше ден и този път, изглежда, бях много повече на себе си. В стаята имаше някой.

— Кой е тук? — произнесох с болка, а гласът ми прозвуча дрезгаво.

Кевин стана от стола, разположен в ъгъла, сви една книжка с кръстословици и я пъхна в джоба на униформата си.

— Къде е Кения? — прошепнах. Той ми се усмихна неочаквано.

— Беше тук няколко часа, — обясни — скоро ще се върне. Замествам я за обяд.

Слабото му лице излъчваше одобрение.

— Ти си една твърда жена — каза ми.

— Не се чувствам твърда — успях да отвърна.

— Ранена си — каза той, сякаш не бях наясно.

— Рене?

— Открихме го в гробищата — увери ме Кевин. — Доста добре си го пробола, но беше още в съзнание и призна, че се е опитал да те убие.