Читать «Мъртви преди мрак» онлайн - страница 149

Беше безпредметно да се паникьосвам още повече. Трябваше да се концентрирам върху тук и сега. Внимавах за всяка своя стъпка, движейки се бавно. Ако паднех, щеше да се чуе из тези шубраци и той щеше на минутата да ме погне.

Намерих мъртва котка на около десет метра югоизточно от дървото скривалище. Гърлото й бе зееща рана. На лунната светлина не можех да кажа какъв е бил цветът й, но тъмните петна около телцето определено бяха кръв. На метър и половина по-нататък, изминати предпазливо, намерих Буба. Или беше в безсъзнание, или мъртъв, при вампирите е трудно да се разбере. Но кол в сърцето му липсваше и главата му си бе все още на мястото, така че можех да се надявам просто да е изпаднал в безсъзнание. Досетих се, че вероятно някой му е донесъл упоена котка. Някой, който знае, че той ме надзирава, и е чул за склонността му към котешката кръв.

Чух звук зад мен, някой счупи съчка. Шмугнах се в сянката на най-близкото голямо дърво. Бях бясна. Бясна и изплашена. И се зачудих дали ще умра тази вечер.

Можеше и да нямам пушка, но разполагах с друго оръжие. Затворих очи и затърсих.

Неясна плетеница, червено, черно. Омраза.

Потрепнах, но трябваше да го направя. Това бе единствената ми защита. Освободих напълно съзнанието си.

Нахлуха образи, от които ми прилоша. Бях ужасена. Доун кара някой да я удари, след което установява, че той държи чорапогащника й, разтяга го между пръстите си и се приготвя да го стегне около шията й. Проблясък с Модет — гола и молеща за пощада. Жена, която никога не съм виждала, с гол гръб към мен, целия покрит в синини и следи от бичуване. А после и баба — моята баба — в нашата кухня, гневна и бореща се за живота си.

Бях парализирана от шока на видението и ужаса в него. Чии бяха тези мисли? Долавях образ на децата на Арлийн, играещи на пода в моята всекидневна. Видях себе си, но не приличах на себе си. На шията ми имаше големи дупки, изглеждах развратно, усмихвах се похотливо и докосвах неприлично бедрата си отвътре.

Бях в мислите на Рене Ление! Ето как ме виждаше Рене. Той беше луд. Сега разбрах защо никога не можех да прочета ясно мислите му, беше ги скътал в тайна дупка, тайно място в ума си, което пазеше разделено от съзнанието.

В момента оглеждаше някакъв силует зад дървото и се чудеше дали това са очертанията на жена.

Той ме виждаше!

Светкавично изчезнах оттам и се втурнах на запад към гробището. Не можех повече да чувам мислите му, понеже съзнанието ми бе съсредоточено в бягането, преодолявайки препятствия от дървета, храсти, паднали клони и малки ями, образували се от насъбралата се дъждовна вода. Краката ми препускаха, ръцете ми се движеха ритмично, а дишането ми звучеше като хриптене на гайда.

Изскочих от горичката и навлязох в гробището. Най-старата му част бе далеч на север, към къщата на Бил. Там бяха и най-добрите места за укритие. Запрескачах надгробните плочи, тези новите, които едва се показват от земята, и не стават за прикритие. Прекрачих гроба на баба, пръстта беше рохкава и все още липсваше камък. Убиецът й бе по петите ми. Колко глупаво — обърнах се да видя колко е близо и на лунната светлина ясно видях рошавата глава на Рене.