Читать «Мъртви преди мрак» онлайн - страница 148

Кой бе идвал в къщата ми? Бил, Джейсън, Арлийн, Рене, децата, Анди Белфльор, Сам, Сид Мат. Бях убедена, че съм оставяла всеки от тях насаме за минута или две, вероятно достатъчно време, за да изнесат пушката отвън и да я приберат по-късно.

И тогава си спомних деня на погребението. Почти всеки, когото познавах, бе влизал и излизал от къщата, когато баба умря, а не можех да си спомня дали бях виждала пушката след това. Но би било трудно да излезеш просто ей така с пушка от препълнената, гъмжаща от народ къща. Пък и си дадох сметка, че ако бе изчезнала тогава, досега щях да съм забелязала липсата й. Всъщност бях почти напълно сигурна, че щях да съм забелязала.

Трябваше да избутам тези мисли настрана и да се фокусирам върху това как да заблудя този, който бе навън в мрака.

Отворих задната врата. Измъкнах се навън, приведена колкото е възможно по-ниско, и внимателно прихванах вратата, която за малко да се тресне зад гърба ми. Вместо да използвам стълбите, протегнах крак, стъпих на земята приклекнала и прибрах другия. Свих се. Имах чувството, че играя на криеница, както правехме с Джейсън в горичката като деца. Сега обаче играех на криеница с друг. За първо прикритие използвах делвата, в която баба бе засадила множество цветя. След това се промъкнах до колата й, втората ми позиция. Погледнах небето. Беше пълнолуние, нощта беше ясна и всички звезди светеха. Беше задушно и все още горещо. Дланите ми се изпотиха за броени минути. Следващата крачка бе от колата до мимозата. Но този път не останах безшумна. Препънах се в един пън и се стоварих на земята. Прехапах устни, за да не извикам. Болка проряза крака ми. Треските по стария пън бяха одрали бедрото ми доста дълбоко. Защо досега не го бях изкоренила? Баба бе молила Джейсън да го направи, но той така и не намери време.

Дочух… усетих движение. Без много да му мисля, скочих и се втурнах към дърветата. Някой профуча презглава по края на горичката отдясно и се насочи към мен. Но аз знаех къде отивам и с един скок, от който останах изумена, хванах най-ниския клон от любимото ни дърво за катерене в детството и се повдигнах нагоре. Ако оцелеех до утре, щях да имам ужасна мускулна треска, но щеше да си е заслужавало. Закрепих се на клона, опитвайки се да дишам тихо, докато всъщност ми се искаше да пъхтя и да пъшкам като старо куче.

Искаше ми се това да е сън. Но беше реалност. — Суки Стакхаус, сервитьорка, която умее да чете мисли, седи посред нощите на клон в гората, въоръжена с нищо повече от едно джобно ножче.

Нещо се движеше под мен. Някакъв мъж се прокрадваше между дърветата. От едната му китка висеше въже. Боже господи! И макар че бе пълнолуние, лицето му стоеше в сянка и не можех да видя кой е. Подмина, без да ме забележи.

Когато се изгуби от погледа ми, поех дъх. Спуснах се долу колкото мога по-тихо. Тръгнах през горичката към пътя. Щеше да ми отнеме известно време, но ако стигнех до него, можеше да спра някого. Тогава обаче се сетих колко рядко минават коли оттук. Май щеше да е по-добре да мина през гробището и да отида у Бил. Помислих си за гробището нощем, за убиеца, който ме търси, и потреперих.