Читать «Облачен воин» онлайн - страница 132

Чу се нов одобрителен рев и следващият М’Кол коленичи да му прободат бузите. Редицата на чакащите воини изглеждаше безкрайна. Стив гледаше уродливите същества. Мъже и жени воини, кърмачки, млади мюти. Защо го правеха? Оттатък огромния огън, частично скрито от редиците отпред, Стив неочаквано съгледа най-красивото лице, което бе виждал. Беше смаян, като разбра, че е на мютка. Трудно беше да е сигурен на трепкащата светлина на огъня, но тя изглеждаше с гладка кожа — като Кадилак. Лицето й беше нарисувано със светли и тъмни багрила, но иначе — дори от това разстояние Стив можа да види — беше съвършено.

А очите й! Като две сини огънчета…

Когато тези очи срещнаха очите на Стив, по гърба му премина тръпка. Той изпита неестествено желание да стане и да отиде при нея, но не посмя да напусне определеното му място. Тъй като трябваше да погледне покрай Кадилак, за да я види, той отклони погледа си така, че да не разкрие истинския център на вниманието си. Видя как следващият воин счупи стрелата и измъкна парчетата от бузите си, после пак насочи поглед към мястото, където седеше тя. Лицето й беше обърнато към него; очите й очакваха да срещнат неговите.

„Това е лудост! — помисли си Стив. — Хайде, стегни се! Тя е с малформации. Тялото й вероятно е като чувал с камъни. И дори да не е, това, което мислиш, е невъзможно.“ Той отмести очи. „Въобразяваш си, Брикман. Това е от дрийм кап. Ти си пленник на тези уродливи същества, а започваш да мислиш за тях като за истински хора. Запази хладнокръвие.“

Невъзможно. Тялото му гореше. Беше обхванат от усещане, каквото не беше изпитвал никога, липсваха му думи да го опише. Погледна пак. Няколко мюти, станали да заемат мястото си на опашката, му пречеха да я види. Когато отминаха, сърцето на Стив трепна. Мотор-Хед, страховитият племенен брат на Кадилак, беше заел мястото й и го гледаше с неприкрита враждебност. Стив отмести очи и затърси сред осветените от огъня лица, но момичето не се виждаше никъде.

Кадилак стана, отиде при Мистър Сноу в полукръга на старейшините и седна с кръстосани крака зад дясното рамо на стария летописец. После сложи ръце на коленете си и затвори очи.

Стив отново се оказа неподготвен за онова, което се случи след това. Когато и последният опозорен мют захапа стрелата и възстанови статуса си на воин, Ролинг-Стоун разпери ръце и се обърна към събранието.

— Кръвта на нашите воини тече гореща и силна! Те доказаха, че са достойни да носят остро желязо в боя. М’Кол са отново най-великите от Плейнфолк!

— Хей-ЯАА! — изрева седналото племе.

Мистър Сноу и Кадилак станаха и отидоха от двете страни на Ролинг-Стоун. Старейшината на племето отново разпери ръце.

— Сега нека ние захапем стрелата и докажем, че сме достойни да водим най-храбрите от храбрите.

— ЯАА! ЯАА! ЯАА! — изрева племето. Музикалният съпровод, заглъхнал по време на речта на старейшината, се извиси отново.

„Бях прав — помисли Стив. — Всички са полудели.“ Разбра защо Кадилак беше затворил очи. Той се приготвяше душевно за предстоящото изпитание. Интересно. Означаваше ли това, че мютите имат някакъв начин да изключват болката? Това беше номер, който заслужаваше да се научи. Нищо чудно, че продължаваха да нападат въпреки всичко, което „Дамата“ беше хвърлила срещу тях. Твърде глупави, за да бъдат изплашени, и твърде безчувствени, за да разберат, че са ранени.