Читать «Облачен воин» онлайн - страница 127

Стив я скри под пресилена усмивка и намери сили да благодари на своите благодетели.

— Искам двамата да знаете, че високо оценявам всичко, което направихте за мен. — Спря и пое дълбоко дъх.

— Може да съжалявам, но, ммм, искам да ви попитам… защо положихте толкова усилия да запазите живота ми?

— Нямам време да навлизам в тази тема — отговори Мистър Сноу и махна с ръка. — Не се тревожи за това. Скоро ще разбереш.

Стив отказа да остави въпроса без отговор.

— Това ми звучи зловещо.

Мистър Сноу се засмя.

— Какво мога да ти кажа? Точно сега мога да ти кажа, че ще продължиш да живееш. Това задоволява ли те?

— Но… ако знаеш какво ще се случи… — настоя Стив.

— Виж, младежо — търпеливо отговори Мистър Сноу.

— Ако ти кажа, ти няма да ми повярваш. Ти имаш добър ум. Той е с добър потенциал, но не е открит за нещата на този свят. Ти не го виждаш такъв, какъвто е, а такъв, какъвто мислиш, че трябва да бъде.

— Живял си твърде много под земята — каза Кадилак.

— Очите и ушите ти са пълни с пясък.

Мистър Сноу клекна пред Стив и внимателно прекара ръце по левия крачол на панталона му между коляното и глезена, едва докосвайки плата.

— Мммм, добър е на пипане… — Изправи се, хвана китката на Стив и изви дясната му ръка, проверявайки движението на мускулите. — Ще ми се всичките ми пациенти да се оправят така. — Потупа приятелски Стив по ръката. — Продължавай с упражненията. След половин луна ще си готов за голямото бягство.

И се засмя на смутеното изражение на Стив — той приличаше на дете, хванато да краде курабийки. Това беше поговорка от Старото време, която Мистър Сноу ценеше, откакто я беше чул преди петдесет и две зими.

— Отпусни се. Естествено е да искаш да се върнеш в дупката си.

— Надземният свят не ме плаши — сопна се Стив раздразнен, че е хванат неподготвен.

— Знам, че не те плаши — съгласи се Мистър Сноу. — А трябва. Сведенията от юг са, че твоите хора обичат да стоят близко един до друг. Като стадо бързокраки. Но това, изглежда, не се отнася за теб. Чудя се защо?

— Аз съм планерист — отговори Стив. — Ние сме различни. Цветът на нацията. Ние сме обучени да работим самостоятелно.

Мистър Сноу кимна тъжно.

— Разбирам… е, просто помни, че когато излезеш от нашата територия, Кадилак и аз няма да можем да те защитим. Капиш?

— Не се безпокойте — безгрижно каза Стив. — Ще ви съобщя, когато реша да си тръгна.

— Добре… — Очите на стария летописец трепнаха дяволито. — Нека изясним едно нещо, Брикман. Аз никога не се безпокоя. — После се обърна и си тръгна, следван от Кадилак.

Когато се отдалечиха достатъчно, за да не може Стив да ги чуе, Кадилак попита:

— Беше ли разумно да разкриваш, че знаеш какво мисли?

Мистър Сноу се усмихна.

— В този случай — да. Нашият неискрен млад приятел е от онези хора, които стават по-силни от предизвикателствата.

Когато кракът му заякна достатъчно, Стив почна и да тича. Ден подир ден постепенно увеличаваше разстоянието, като избираше различни маршрути, за да изучи околностите. Един ден, докато почиваше на едно удобно място, от което се разкриваше добър обзор към склоновете под него, видя група мечки да напускат селището. Тръгнаха с леки подскоци надолу по склона — и продължиха да тичат миля подир миля през равнината, докато не се изгубиха от погледа му. Стив зачака търпеливо. След пет часа търпението му беше възнаградено. Мютите се появиха — тичаха като роботи нагоре по склона със същата лекота, с която бяха тичали надолу.