Читать «Персепликуис» онлайн - страница 153

— Ако се разгъна прекалено — ако ида прекалено далеч — може да не се върна.

Тя погледна към Ейдриън.

— Страхувам се какво би могло да се случи. Не мисля, че бих останала човек. Бих била загубена завинаги.

Той взе ръцете ѝ. Едва когато я докосна, тя осъзна, че трепери. Дланите му бяха силни, топли.

— Можете да го направите — уверено ѝ каза той. Взря се в очите ѝ и тя не можа да не отвърне на погледа му. Видя спокойствие, разбиране, което сега ѝ бе познато — успокояващо, изпълващо я с увереност.

Как го прави той?

Ръцете ѝ спряха да треперят.

Стрела изсъска през прозореца, пропускайки Моувин на косъм. Влачеше след себе си дълга димна опашка, която вонеше на сяра. Отскочи от отсрещната стена и падна, където продължи да припламна и дими. Още две се промушиха през тесните бойници, докато навън се носеше звук като от дъжд. Пушек започна да се промъква и през цепнатините на вратата.

— Трябва да опитате — каза ѝ Ейдриън.

Тя кимна.

— Но искам да си до мен. Не ме оставяй… каквото и да стане.

— Кълна се, че няма да ви оставя — гласът и погледът му бяха тъй прями, тъй решителни.

Дигън се закашля, Олрик и Моувин слязоха от стълбите.

— Всички да се съберат — каза им тя с тих глас, опитвайки се да задържа очите си върху Ейдриън. — Не зная какво точно ще се случи. Просто се опитайте да стоите колкото се може по-близо. А ти недей да ме пускаш, Ейдриън.

Глава 18

Прах и камък

Димът се сгъстяваше и дишането ставаше затруднено, а Ариста все така стоеше неподвижно, мърморейки със затворени очи и потрепващи ръце.

— Ще направи ли тя нещо? — запита Гаунт, последвал въпроса си с кашлица.

— Дай ѝ време — каза му Ейдриън.

Сякаш в отговор на това, в стаята се появи лек полъх. Ейдриън не можеше да определи откъде идва, но той се вихреше из стаята, прогонвайки надалеч дима. Вятърът се усили и скоро подръпваше краищата на наметките им, дърпаше качулките и вдигаше прахта в малки вихри. Пламъците на фенерите угаснаха, вятърът спря. За един удар на сърцето всичко застина.

Сетне предната стена на залата експлодира.

Робата на Ариста засия ослепително. Откъм липсващата стена Ейдриън дочу виковете на гоблините — наподобяващи милион цвърчащи отчаяно плъхове. Площадът, потопен в мрак в продължение на хилядолетие, засия, сякаш слънцето отново огряваше Парадния Мар. Най-накрая можаха да видят истинската някогашна красота на Новронския град, Персепликуис, градът на светлината.

— Съберете си нещата — изкрещя Ариста, отваряйки очи, но Ейдриън виждаше, че тя не е изцяло на себе си. Дишаше бавно и дълбоко, а очите ѝ не се фокусираха върху нищо, сякаш бе сляпа за заобикалящата я среда. Вече не съзираше с очи.

Моувин и Олрик прикрепяха Гаунт. Той изръмжа, но не каза нищо, докато подскачаше на здравия си крак.

— Елате — каза им тя, поемайки към купчината отломки, някога представлявали имперския дворец.

— Справяте се отлично — каза ѝ Ейдриън. Тя не показа да го е чула.