Читать «Персепликуис» онлайн - страница 152

— Виждам светлина — оповести Моувин. — Огън или факла, или… Опа.

— Какво? — попита Гаунт.

— Две неща — поде младият граф. — Ейдриън беше прав. Виждам само силуети, но… о, да, сега са много повече.

— Второ? — попита Ейдриън.

— Второ, изглежда приготвят запалителни стрели.

— Каква полза? — каза Олрик. — Сградата е каменна. Няма какво да се запали.

— Дим — отвърна Ейдриън. — Искат да ни задушат.

— Това не звучи добре — рече Дигън.

— Поредната заключена стая — обърна се Ейдриън към Ройс. — Колко станаха вече? Изгубих им бройката.

— Прекалено много.

— Идеи?

— Само една — рече крадецът, взирайки се в Ариста.

Тя видя как Ейдриън кимва.

— Не — моментално каза принцесата. Изправи се и отстъпи. — Не мога.

— Трябва — каза ѝ Ройс.

Тя разклащаше глава тъй рязко, че косата ѝ се въртеше. Дъхът ѝ излизаше на пресекулки, стомахът ѝ се бе свил на топка.

— Не мога — настоя тя.

Ейдриън бавно се доближи до нея, сякаш се приближаваше към подплашен кон.

Ръцете ѝ бяха започнали да треперят.

— Видяхте… видяхте какво се случи миналия път. Не мога да го контролирам.

— Може би — каза ѝ Ейдриън. — Но зад тази врата има няколкостотин Ба Ран Гхазел. Всички истории и приказки са истина. Зная от собствен опит. Всъщност историите не разкриват дори половината истина, защото никой не би се осмелил да ги разказва на деца.

— Служих като наемник няколко години в Калис. Сражавах се за пълководците в Гур Ем Дал — джунглите в източния край на полуострова, който гоблините завзеха. Никога не съм говорил за случилото се там, сега също няма да го сторя — честно, полагам огромни усилия да не мисля за него. Онези дни сред джунглата бяха същински кошмар.

— Гхазел са по-силни от хората, по-бързи, могат да виждат в тъмното. Имат остри зъби. Удаде ли им се възможност, повалят те и разкъсват гърлото или стомаха. Ценят високо човешкото месо. За тях сме не само деликатес, но и важен елемент от религиозните им церемонии. За тях убийството ни ще е ритуал — ще ни заловят живи, ако могат — за да ни изядат, докато още дишаме. Ще изпразват черните си чаши гурлин бог и ще горят листа от тулан, докато ние крещим.

— Тази врата е единственият изход. Не можем да се промъкнем, не можем да им отвлечем вниманието с надеждата да избягаме, не можем да се надяваме на спасение. Или вие правите нещо, или всички умираме. Всичко се свежда до това.

— Нямаш представа какво искаш да сторя. Не знаеш какво е. Не мога да го контролирам. Не… не зная какво ще се случи. Мощта е… е… не мога да я опиша, но бих могла да избия всички. Просто се изплъзва от контрол, измъква се.

— Можете да я овладеете.

— Не мога. Не мога.

— Можете. Преди ви свари неподготвена. Сега знаете какво да очаквате.

— Ейдриън, ако се увлека прекалено…

Тя се опита да си представи и осъзна, че не искаше. Имаше вълнение при мисълта за силата, тръпка като стоенето на ръба на бездна или играта с остър нож. Оживлението се пораждаше от риска, страхът, че може да иде прекалено далеч. Примамваше я като застиналата красота на спокойно езеро. Дори и докато говореше, тя си припомни усещането на желанието, жаждата. Зовеше я.