Читать «Персепликуис» онлайн - страница 150

— Били сте разделени дълго време.

— Вече не съвпадат напълно — отбеляза Ариста, гледайки как мечът засяда.

— Употребяван е хиляда години — оправда оръжието си Ейдриън. Отново погледна към бронята. — Взел е само меча. Предполагам не е могъл да се скрие с лъскава златна броня — пръстите му се плъзнаха по лъскавия метал.

— Ще ти стане — рече тя.

Той се подсмихна.

— За какво ми е?

Ариста сви рамене:

— И все пак изглежда, че трябва да я вземеш. Така или иначе върви с меча.

— Да, нали?

Той повдигна бронята.

— Толкова е лека — смаяно рече боецът.

Принцесата погледна към леглото и тогава забеляза малкия предмет — фигурка, изработена от опушен кварц. Тя я взе и я изчисти. Изобразяваше трима — момче, заобиколено от двама мъже — един в бронята и един в роба. Приликата с Есрахаддон бе невероятна, само дето тук имаше ръце. Артистът бе притежавал рядък талант.

— Интересува ли те как е изглеждал? — рече тя, подавайки фигурката.

— Бил е млад — рече Ейдриън, вземайки статуетката. — Хубаво лице.

Тогава очите му се преместиха и той се усмихна — тя разбра, че гледа Есрахаддон.

— А това трябва да е Неврик, наследникът. Не прилича много на Гаунт, нали?

— Колко поколения има в едно хилядолетие? — попита тя. — Странно, че е оставил това. Толкова е красиво, човек би си помислил, че би го взел със себе си… или поне…

Тя огледа стаята. С изключение на очакваната след хиляда години развала, тя бе спретната и подредена, леглото бе оправено, шкафовете и чекмеджетата затворени, чифт ботуши стояха до крака на леглото.

— Ти… оправя ли нещо в стаята? — запита принцесата.

Той я изгледа любопитно, изглеждаше сякаш ще се засмее.

— Не — рече ѝ Ейдриън.

— Просто е толкова подредено.

— Да не си мислите, че щом е бил рицар, той… Е, има и такива като Елгар, но те са по-скоро изключение. Никой не е толкова разхвърлян, но…

— Нямах това предвид. Просто след като Джериш е изчезнал — след като е взел Неврик и е избягал — би трябвало да са претърсили стаята, да са обърнали всичко в търсене на доказателства, но нищо не изглежда разбъркано. А и тази фигурка — не мислиш ли, че биха я взели? Защо не са преровили стаята? Минали са хиляда години. Човек би си помислил, че за това време все би трябвало да са се досетили да го сторят, освен ако… може би не са имали шанса.

— Какво…

Ревът на рог някъде отвън ги сепна, последван от далечното трополене на барабани.

— Какво става? — попита Ейдриън, връщайки се заедно с принцесата в залата, където Олрик още веднъж бе край прозорците. Носеше бронята и щита във вързоп на гърба си.

Кралят сви рамене.

— Не зная. Нищо не се вижда. Открихте ли изход?

— Не, обаче всичко е заринато с боклуци. От една страна сме в безопасност, а от друга в капан.

— Мисля, че пристигат още — отбеляза Олрик.

— Махнете си главата от прозореца, преди да сте отнесли някоя стрела — каза му Ройс, появявайки се от страничен коридор, който Ариста не бе изследвала.

Тя коленичи край Гаунт и прегледа раната. Кървенето най-сетне бе спряло, но лицето му все още беше влажно — въпреки хладния въздух.