Читать «Персепликуис» онлайн - страница 145

— Ариста! — чу брат ѝ да я вика. Тя затича отново.

* * *

Ройс и Ейдриън поспряха до безглавата статуя, където водораслите във водата хвърляха тайнствено зелено сияние. С два раздалечени пръста Ройс указа, че двама идват от едната страна на улицата и още толкова — от другата. Двете двойки бяха само сенки за Ейдриън, но петият се виждаше ясно, докато бягаше в средата на булеварда като приведена маймуна, движеща се на три крайника. Масивните му нокти нарочно тракаха по камъка. На всеки няколко фута той се спираше, издигаше глава и подушваше въздуха с извития си, продупчен с обица нос. Носеше украшение за глава, направено от почерняла перка на тигрова акула — символ, който трябваше да е отвоювал лично от морето само с помощта на ноктите си. Той бе водачът на ловния отряд — най-едрият и най-силният — и останалите го следваха. И петимата носеха традиционните сачели — извити ятагани, тесни при дръжката и разширяващи се към двуострия извит връх. Бяха въоръжени и с трилони, закачени на гърбовете им до колчаните.

Ройс изтегли Алвърстоун и кимна на Ейдриън, докато потъваше в мрака. Боецът му даде минута, сетне, поемайки си дъх, също тръгна напред. Приближи, поддържайки статуята между себе си и гоблините. За своя изненада успя да достигне чак до платформата, преди водачът да го забележи и нададе очаквания вой. Моментално изсвистяха стрели, отскочили от камъка.

Гоблинът се втурна към него, размахал острие. Сражаването с Гхазел бе различно от това с хора, но в мига, в който двата меча се срещнаха, Ейдриън вече не трябваше да мисли. Тялото му се движеше само — стъпка, намушване. Украсеният с перка воин реагира точно както Ейдриън искаше. Последният парира следващия удар на гоблина с късия си меч и зърна шока в очите му, когато дългият меч отсече ръката му до лакътя. Късо завъртане и главата му също бе отделена с все перката.

Пронизителен писък оповести атаката на още двама гоблини. Ейдриън винаги оценяваше това им предвестяване. Вече можеше да отстъпи от прикритието си — дъждът от стрели бе спрял.

Двамата оголиха изострените си зъби, показвайки и черните си венци, съскайки.

Ейдриън заби късия си меч в стомаха на по-близкия. Без да изчаква да види реакцията на оставащия гоблин, размаха другото си острие зад себе си и го усети да се впива в месо.

Чу бързи стъпки и вдигна очи. Ройс тичаше към него през площада, понесъл гоблински лък и колчан стрели. Крадецът не правеше опит да се прикрие, наметалото му издигнало се почти хоризонтално зад него.

— Какво става? Оправи ли останалите?

— Да — отвърна той. В движение подметна лъка и колчана на партньора си, добавяйки: — Тези може да ти потрябват.

Боецът затича след него по Парадния Мар.

— Защо сме се разбързали толкова?

— Не бяха сами.

Ейдриън се озърна през рамо, но не видя нищо.

— Колко?

— Много.

— Колко точно са много?

— Твърде много, за да оставаш да ги броиш.

* * *

Отрядът достигна края на булеварда, който изобщо не приличаше на съня на Ариста. Фонтанът Улуриум — с четирите коня, изскачащи от пенестите води — бе изчезнал, натрошен под огромни камъни. Вдясно ротондата на Цензариума още стоеше, но като избледняла, натрошена версия. Куполът го нямаше, стените бяха почернели. Фасадата с колоните на Тешлорската зала отляво се бе запазила. Макар да бе понесла годините по-добре, постройката не правеше изключение относно мръсотията. Най-важното беше, че огромният златен купол на двореца — всъщност целият дворец — липсваше. Пред нея се издигаше само отчайваща планина от отломки. Навсякъде бе отрупано с мъртвешки кости.