Читать «Персепликуис» онлайн - страница 144

— Заглавието ѝ е „Забравеният вид“ от Дубрион Аш. Разказва предимно за историята на джуджетата.

— И какво? — попита Магнус, надвесвайки се, за да погледне по-отблизо страниците.

— Според нея човечеството води произхода си от Калис — не е ли интересно това? А джуджетата са родом от земите, които сега познаваме като Делгос. Елфите са от Ериван, но те бързо окупирали Аврин.

— А Гхазел? — запита Ейдриън.

— Интересно съвпадение — рече монахът, отгръщайки няколко страници назад. — Точно четях за това. Хората се появили в Калис по време на Уринтанитун Дорин и…

— Какво? — попита Моувин.

— Означава Великото сражение с Децата на Дром. Джуджетата воювали с елфите векове наред, близо шестстотин години, до падането на Дръминдор през 1705 г. — предимперско летоброене, разбира се — около две хиляди години преди Новрон да построи този град. След това джуджетата се преместили под земята. Оказва се, че ранните човешки племена щели да изчезнат, ако не е бил контактът с прогонените джуджета, които търгували с тях.

— Аха! — рече Магнус. — А как ни се отплащат сега? Гета, отказ на гражданство, забрана на джуджешките гилдии, специални данъци и гонения — жалка награда.

— Тихо! — внезапно им каза Ройс и се изправи. Погледна наляво и надясно. — Пригответе се — рече той и като остави фенера, слезе надолу по стълбите, поемайки обратно по пътя, по който бяха дошли.

— Чухте го — каза Ейдриън.

— Но ние току-що седнахме — оплака се Олрик.

— Ако Ройс казва, че трябва да вървим и има това изражение на лицето си, правиш каквото ти казва, ако искаш да живееш.

Набутаха нещата обратно по раниците. Ариста откъсна последна хапка осолено свинско и отпи глътка, преди да прибере припасите в торбата. Тъкмо я нарамваше, когато Ройс отново се появи.

— Следят ни — прошепна им той.

— Колко са? — запита Ейдриън.

— Петима.

— Ловен отряд — Ейдриън изтегли мечовете си. — Бие вървете. Ройс и аз ще ви настигнем.

— Но те са само петима — протестира Ариста. — Не можем ли просто да ги избегнем.

— Не за петимата се притеснявам — каза ѝ Ейдриън. — Сега вървете. Просто продължете по алеята.

Двамата с Ройс затичаха назад. Тя ги проследи с поглед, докато стомахът ѝ се свиваше. Олрик бежешком ги поведе напред по Парадния Мар.

Тази част от града ѝ бе позната. Пътят, сградите — беше ги виждала и преди. Бяха изчезнали брилянтните бели алабастрови стени и ярките врати. Сега бяха потъмнели и кафяви, напукани, разчупени, олющени — и по подобие на всичко останало, потънали в мръсотия. И тук, както в останалата част на града, основите на колоните се бяха разместили.

Олрик ги поведе покрай огромна паднала статуя, чиято глава се бе отчупила от раменете и лежеше настрана със строшени черти. Тогава прескочиха повалена колона. Щом я преодоля, Ариста се спря. Познаваше този стълб, това бе Колоната на Дестоун. Обърна се наляво и видя тесния път Ибонидейл. Оттук бе минал Есрахаддон, за да се срещне с Джериш и Неврик. Погледна напред по булеварда. Очакваше да види купола, но той не беше там. Напред имаше само отломки.