Читать «Тъмен пламък» онлайн - страница 40

С Деймън си разменяме бърз, притеснен поглед. И двамата си мислим едно и също: И това е резултатът след само една бутилка еликсир?!

Знам, че нямам друг избор: трябва да й кажа. Само се надявам, че ще бъда достатъчно убедителна:

— Слушай, Хевън, става въпрос за Роман…

Тя отпуска ръце и обгръща кашончето, после вдига поглед към мен.

— Мислех си… — спирам за миг.

Усещам очите на Деймън — дълбоки, напрегнати и приковани в мен. Със сигурност се чуди какво се каня да кажа и да направя — в крайна сметка такова нещо определено не сме обсъждали с него. Всъщност истината е, че току-що стигнах до този извод в резултат на зловещите събития, които не спират да се случват през последните двайсет и четири часа.

— Мисля, че трябва да го избягваш на всяка цена — заявявам и внимателно се вглеждам в очите й. — Наистина. Ако ти трябват, пари, ще ти дам колкото искаш, докато си намериш друга работа, но не смятам, че трябва да работиш там. Не е… безопасно. Зная, че не ми вярваш и смяташ, че съм се сбъркала. Само че грешиш. Много добре видях какво се случи. Освен това Деймън също беше там — той може да потвърди.

Поглеждам към Деймън, който кима в потвърждение, но Хевън не реагира по никакъв начин; лицето й остава все така спокойно, сякаш не съм казала нищо.

— Дори не мога да ти опиша колко е опасен в действителност! — Продължавам аз с убеждаването. — Наистина. Смъртно опасен. Да не споменаваме, че е…

Зъл, ужасен и опустошително съблазнителен, напълно неустоим… гласът му е в ума ми, лицето му — в сънищата ми… винаги е там, с непрестанно присъствие… и колкото и да опитвам, не мога да се отърся от него… не спирам да мисля за него… не спирам да го искам… да го сънувам…

— И, ъ-ъ, както и да е… би било ужасно, ако пострадаш. Не искам да се случва подобно нещо!

Преглъщам с усилие. В тялото ми бушува ураган — само защото съм помислила за секунда за него. А онзи странен, чужд пулс тупти в мен толкова силно, че току-що малко оставаше да разруша прикритието си, за да последвам повелите му.

Тя ми хвърля особен, многозначителен поглед и повдига вежда, сякаш е чула мислите, които профучаха през главата ми. Сякаш е видяла какво наистина се случва с мен. И аз се паникьосвам. Тихо и съвсем еднолично изпадам в паника — толкова свирепа, че не мога да помръдна. После се сещам, че щитът ми си е на мястото. А пък — колкото и да е силна — щом Деймън не ме чува, значи и тя не може.

— Виж какво, Евър, вече го обсъдихме. В момента просто излишно си хабиш думите. Ставаш досадна! Чух те още първия път, точно както те чух и този. Доколкото си спомням обаче, още тогава се съгласихме, че не сме на едно мнение. Освен това как точно възнамеряваш да вземеш онова, което искаш, ако аз не съм при него да му се подмажа? — Тя ни поглежда с присвити като на котка лукави очи. — Можеш да ми вярваш, Роман изобщо не представлява заплаха, поне не и за мен. Той е невероятно сладък, мил и нежен — няма нищо общо с твоята представа. Така че, ако вие двамата искате да сте заедно — и размахва пръст към нас, — тогава най-добре ще е да сте по-мили с мен. Доколкото знам, в момента аз съм единственият ви шанс, нали!