Читать «Тъмен пламък» онлайн - страница 39

— Та ти го пиеш през цялото време! Защо аз да не мога? — И започва нервно да барабани с пръсти по кашона.

Мълча, защото не знам как да й обясня, че еликсирът увеличава силите ми — сили, които бих предпочела тя изобщо да не притежава. Не съм сигурна, че знам правилния начин, но въпреки това решавам да опитам:

— Може и да ти изглежда така, но всъщност аз не се нуждая наистина от него. Не и като Деймън, де. Просто го пия, защото… ами, защото съм свикнала с него. И въпреки че не е особено приятен на вкус, донякъде го харесвам. Обаче, вярвай ми, изобщо не е необходимо да го пиеш всеки ден. Нито дори всяка седмица… или всяка година, ако трябва да сме точни. Както Деймън вече ти каза, можеш да издържиш сто години — или дори двеста — без въобще да се докосваш до него.

Кимам, за да подсиля думите си, с надеждата, че ще ми повярва и ще приеме обяснението. Наистина не искам да разбира за прилива на сила, бързина и магически способности, който идва с постоянната консумация на нектара. Това само би я накарало да го иска още повече.

— Добре — кима и тя. — Явно в такъв случай ще трябва да си поискам от Роман. Сигурна съм, че той с удоволствие ще ми даде.

Преглъщам мъчително, но не отвръщам нищо. Наясно съм, че ме провокира. Просто си седя там и наблюдавам. В този миг Луна скача в скута й и Хевън започва да я гали.

— Здрасти, котенце! Ти не беше ли предназначено за мен? Затова ли си тук сега? Защото усещаш присъствието на истинската си собственичка?

После повдига котето и го притиска към себе си. Роми скача от другия край на дивана, където е седнала, измъква го от ръцете й, а Хевън избухва в смях:

— Спокойно! Отпусни се, нямам намерение да ти я открадна или нещо подобно.

— Не можеш да я откраднеш! — отправя й Роми отровен поглед. — Нито пък можеш да я притежаваш. Животните не са собственост, не са аксесоари, от които да се отървеш, когато решиш, че са ти омръзнали. Те са живи същества, които споделят живота ни!

После с очи дава знак на сестра си да я последва и изхвърча от стаята.

— Леле, че е сприхава! — Хевън наблюдава излизането им през рамо.

Аз обаче нямам намерение да й позволя просто така да смени темата. Тя повдигна въпроса — аз само поемам оттам, откъдето я остави.

— И като заговорихме за това… как е Роман? — старая се да звуча като човек, на когото просто му се говори, без да се интересува наистина от предмета на разговора.

Надявам се никой от тях да не забележи как потреперва гласът ми при споменаването на името му.

Тя свива рамене. Усетила е точно какво имам предвид.

— Чудесно. Чувства се просто чудесно. Благодаря, че попита. Само че няма нищо за докладване, поне не нищо, което бих съобщила на вас. — Поглежда първо Деймън, после и мен.

Устните й се извиват, все едно е казала някаква много приятна шега. Сякаш говори за някаква интересна игра, в която още не е решила напълно дали да участва — независимо от уверенията, които ни даде. После прехвърля вниманието си към ръцете си и добавя:

— Божичко, и твоите ли нокти растат толкова бързо? Отрязах ги едва тази сутрин, а виж — вече са дълги! — Вдига пръсти, за да се уверим в думите й. — Косата ми също! Кълна се, че порасна с поне два сантиметра за тези няколко дни!