Читать «Тъмен пламък» онлайн - страница 38
Алисън Ноел
— Колко време? — Тя се накланя напред, отмята светлия кичур от лицето си и вперва в него силно гримираните си очи.
— Много. Както и да е. По-важното е, че…
— Абе, ти какво — да не се майтапиш? Наистина ли няма да ми кажеш на колко си години в действителност? Ти да не си от онзи тип хора, които като навършат двайсет и осем години, после празнуват двайсет и деветия си рожден ден, докато станат на осемдесет? Сериозно, Деймън, толкова ли си суетен? — разсмива се и тръсва глава. — Боже, като остарея, възнамерявам да го разтръбя на всеослушание. Нямам търпение да стана „красавица с порцеланова кожа на сто осемдесет и две години“!
— Не става въпрос за суета, това е…
Поглеждам го и осъзнавам, че е ужасно смутен — най-вероятно, защото наистина е суетен, а пък не иска да си признае. И макар да се опита да се отърве от марковите си дрехи, козметиката за коса и ръчно изработените италиански обувки, които толкова обичаше, в него все още се забелязват следи от този му недостатък.
— Но най-вече — просто
— Така е — потвърждаваме двете.
— В такъв случай — казва той — няма какво да обсъждаме. Продължаваш все така да си гризеш кексчета, както правеше преди, държиш се възможно най-нормално и се стараеш да не привличаш никакво…
— … излишно внимание към себе си. — Хевън тръсва глава и прави подчертано отегчена физиономия. — Виж, Евър вече ми изнесе цялата лекция. Разправи ми всичко, предупреди ме за тъмната страна, чудовището под леглото, другото в гардероба и за Торбалан, който живее на тавана. И не че нещо искам да ви кажа, ама това изобщо не ме интересува! През целия си живот бях съвсем обикновена. Пренебрегваха ме, гледаха ме отвисоко и на практика се сливах със стените, все едно не съществувах. Бях невидима за всички, независимо колко откачено се държах и обличах. Този тип анонимност определено се надценява! А сега най-сетне се отървах от него. И ако това е шансът ми да бъда различна — да изпъквам, да се отличавам и да бъда забелязвана за първи път в живота си — е, изобщо нямам намерение да се въздържам. Смятам да прегърна тази възможност с разтворени обятия. Така че, като вземете думите ми предвид, смятам, че можете да се справите и по-добре. — Тя потупва кашончето. — Хайде, поглезете ме! Дайте ми още от нектара, за да мога да впечатля всички в училище другата година!
Деймън ме поглежда, останал без думи. В стреснатия му поглед ясно разчитам посланието: „Тя е твое създание… твоят Франкенщайн. Направи нещо!“
Аз се обръщам към нея, както съм седнала с кръстосани крака и стиснати ръце, и се постаравам да изпиша на лицето си приятно изражение, независимо че съм уплашена колкото него, ако не и повече:
— Хевън… моля те! — обръщам се към нея с глас, който едва успявам да запазя нисък и спокоен. — Нали вече разговаряхме за това? Нали се…
Не успявам да кажа нищо повече, защото тя рязко ме прекъсва:
