Читать «Тъмен пламък» онлайн - страница 37
Алисън Ноел
— Той имаше предвид, че са
— О, моля те, зарежи! — Райни мята книгата си на масата и хвърля по един сърдит поглед на Хевън и на мен (но не и на Деймън, разбира се). — Не сме роднини и не сме безсмъртни, схвана ли?
Хевън ни поглежда сепнато с разширени очи, които сякаш ще изскочат всеки миг, после отсича (без да се обръща към никоя откачалка конкретно):
— Божичко! Уф, ама това просто не може да стане по-шантаво!
Свивам рамене и се втренчвам сърдито в Райни за миг, колкото да й покажа, че трябваше да пази в тайна самоличността им. Междувременно Хевън се настанява на един стол и започва нетърпеливо да ни наблюдава, сякаш очаква да й разкрием някаква специална парола, с която да я въведем в този непознат вълнуващ свят — въобще да й организираме посвещаване или нещо подобно. Изобщо не се опитва да скрие разочарованието си, когато Деймън се насочва към кухнята и след миг се връща с малко кашонче, което директно й подава.
Тя наднича в кашончето и потупва с лакирания си в черно нокът капачките на всяка от бутилките еликсир, след което объркано вдига очи към нас:
— Това ли е всичко?
— Пфу, та ти си безсмъртна —
— Пфу — ама могат! Затова Евър ме накара да нося това нещо. — Хевън измъква изпод черното си дантелено бюстие амулета и го размахва под носа на Райни.
Тя обаче само изръмжава и скръства кльощавите си бледи ръце пред хлътналите си гърди с думите:
— Виж какво, знам всичко по въпроса. Сваляш го, получаваш удар в грешната чакра и си заминаваш. Носиш си го — и живееш дълго и щастливо, и още, и още — чак до края на вечността. Това не е ядрена физика все пак!
— Божичко, винаги ли е толкова кисела? — разсмива се Хевън и започва да клати глава.
Тъкмо се каня да кажа „да“, доволна, че най-сетне имам съюзник за разнообразие, когато тя се надига от стола си и се пльосва до Райни. Започва да роши косата й и да я гъделичка по стъпалата — и хоп! — двете вече са най-добри приятелки. Преди да успея дори да примигна, отново съм изолирана в ранг „аутсайдер“.
— Не е нужно да го пиеш всеки ден — заявява Деймън, който е решил да се върне на темата. — Всъщност би могла да оцелееш през следващите сто и петдесет години, без да отпиеш дори една глътка. Може би и по-дълго.
— Ами, след като така стоят нещата, ти защо се наливаш с него, все едно животът ти зависи от това? — Хевън отмества краката на Райни от скута си и вперва подозрителен поглед в нас двамата.
Той свива рамене:
— Предполагам, защото от даден момент нататък наистина зависи. Аз съм прекарал на тази земя известно време… Доста време всъщност.