Читать «Тъмен пламък» онлайн - страница 33

Той ме поглежда, като очевидно се бори да запази спокойствие. Аз обаче далеч не съм приключила:

— Освен това забрави да споменеш как си получил книгата. Тя как изобщо се озова в ръцете ти?

Той свива рамене и отвръща с все така стабилен и премерен глас и с твърд поглед:

— Вече ти казах — получих я от един приятел преди няколко години.

— А дали случайно този приятел си има име… например Роман, а?

Той се разсмива, макар смехът му да звучи по-скоро като ръмжене. Раздразнението ясно се долавя в тона му:

— А-ха, разбирам. Все още си убедена, че съм част от племето му. Извинявай, Евър, но не се ли разбрахме вече по въпроса?

Притискам ръце към гърдите си, а чашата увисва на върха на пръстите ми:

— Слушай, Джуд, много ми се иска да ти вярвам, наистина. Само че онази вечер, когато… — Млъквам за секунда, осъзнала, че не мога да продължа в тази посока. — Е, както и да е… Роман спомена, че някога книгата му е принадлежала. Затова наистина трябва да разбера как и от кого си я получил и дали не ти я продал именно той.

Той се пресяга към мен и с няколкото пръста, които все още му се подчиняват, сграбчва чашата и я измъква от ръцете ми.

— Единствената ми връзка с Роман е чрез теб. Не знам какво друго да ти кажа, Евър.

Присвивам очи. Той се насочва към мивката, а аз внимателно изучавам аурата му, енергията му, езика на тялото му. В крайна сметка стигам до заключението, че наистина казва истината и не скрива абсолютно нищо.

— Пиеш вода от чешмата? — питам го учудено, когато хвърля поглед през рамо към мен. — Отдавна не съм виждала някой, който да го прави… откакто напуснах Орегон всъщност.

— Ами какво да ти кажа, аз съм прост човек — надига чашата, пресушава я и се обръща да си налее още.

— И какво — наистина ли не знаеше за книгата? — питам го.

Той отива към всекидневната и се просва на една стара кафява кушетка, а аз го следвам по петите.

— Честно казано, почти всичко, което някога съм чул от теб, е пълна загадка. В момента е същото — не разбирам нищо от онова, което казваш. Ако мислех логично, вероятно щях да отдам това на влиянието на лекарствата. Но добре помня, че съм чувал същите тези откачени приказки и много преди това да се случи.

Намръщвам се и се отпускам на стола срещу него. Почти без да се замисля, качвам стъпалата си на изкусно резбованата антична врата, която използва вместо холна маса.

— Ами, ъ-ъ, иска ми се… Уф, иска ми се да можех да ти обясня, защото имам чувството, че ти дължа толкова много, но… Просто не мога. Нещата са твърде… твърде сложни. И засягат твърде много…

— Роман и Деймън?

Хвърлям му бърз поглед, като за пореден път се чудя защо избра да каже именно това.

— Просто предположение — свива той рамене. — Но ако съдя по лицето ти, съм абсолютно прав, нали?

Стисвам устни и започвам да разглеждам помещението в опит да спечеля малко време. По стените има множество лавици с книги. Виждам древна стереоуредба, няколко интересни картини, но не и телевизор. Думите, които използвам, в крайна сметка нито потвърждават, нито отричат неговите: