Читать «Тъмен пламък» онлайн - страница 30
Алисън Ноел
— Евър, всъщност… има едно нещо, което наистина искам да знам. Колкото и откачено да звучи, много повече ме интересува
Поглеждам го стреснато. Пръстите ми стискат нервно волана. Не съм в състояние да говоря.
— Е? Как успя да ме метнеш през целия заден двор, все едно съм играчка?
Преглъщам сухо. Очите ми са приковани право напред. Продължавам да мълча.
— И как така в един момент ръцете ти са празни — не видях да имаш джобове впрочем, — а в следващия размахваш двуостра кама с покрита с камъни дръжка, която, ако не се лъжа, изчезна веднага след като ме нападна… нали така?
Поемам си дълбоко въздух и кимам. Няма смисъл да лъжа повече.
— А и да не забравяме дребната подробност, че запали двигателя на онази кола без ключ — макар че този конкретен модел не може да пали така, което и двамата добре знаем. Сега си спомням и още нещо — в онзи първи ден, когато те открих в магазина, входната врата определено бе заключена. А се сещам и колко бързо откри „Книгата на сенките“ — която също бе защитена от ключалка. Така че забрави останалите глупости — разните там извинения и обяснения. Стореното е сторено и няма как да се върне назад. В момента единствено искам да ми обясниш
Хвърлям му бърз поглед и преглъщам. Нямам представа какво да правя оттук нататък. Опитвам се да спечеля малко време, като изтърсвам първата глупост, която ми хрумва:
— Добре, но първо ми кажи, подействаха ли болкоуспокояващите?
Завършвам с ужасен изкуствен смях, който успява наистина да го вбеси — независимо че аз просто исках да се пошегувам.
— Слушай, Евър, ако внезапно решиш да бъдеш честна и да ми отговориш, знаеш къде живея. В противен случай…
Опитва се да отвори вратата и да демонстрира гръмко, драматично и смело напускане на сцената. Това обаче изобщо не е лесно, когато и двете му ръце са бинтовани.
Така че аз изскачам и притичвам от другата страна. Появявам се пред него, преди да успее дори да мигне, и с надеждата да не възприеме думите ми като заплаха за мъжеството си, му казвам:
— Чакай… позволи на мен.
Той обаче не помръдва от мястото си, сякаш е залепнал за седалката. Само въздъхва и започва да клати глава:
— Ах, да, разбира се. Да не забравяме и това…
Очите ни се срещат и аз рязко си поемам дъх.
— … начинът, по който се движиш… светкавично и грациозно като пантера.
Продължавам просто да си стоя, мълчалива и неподвижна, и да се чудя какво следва.
— Е, какво — ще ми помогнеш или не? — пита той и сключва вежди.
Кимам, след което като робот отварям вратата и предлагам ръката си, на която да се опре. В момента, в който се обляга на мен с цялата си тежест, разбирам колко е слаб.
— Можеш ли да отвориш и входната врата?
— Разбира се — кимам. — Само ми подай ключовете.
