Читать «Тъмен пламък» онлайн - страница 28

— Дадох му болкоуспокояващи.

Погледът й не изпуска лицето ми, явно не вярва на нито една дума от версията на Джуд. Сигурно смята, че съм ужасно ревнивата му и напълно откачена приятелка, която го е намушкала в пристъп на гняв.

— Много скоро ще започнат да действат, затова не искам да шофира… не че ще може в това състояние — кима към превързаните му ръце. — Погрижи се да му изпълнят рецептата и да си пие лекарствата.

Държи някакво малко листче, но спира, преди да ми го подаде, като че ли е размислила.

— Трябва да се предотврати всяка възможност за инфекция, но най-доброто за него в момента е да се прибере вкъщи и да си почива. Вероятно ще заспи съвсем скоро, така че очаквам да го оставиш на мира — намръщва се, сякаш ме предизвиква да откажа.

— Точно това ще направя — отвръщам, но думите ми прозвучават прекалено пискливо и изобщо не вдъхват доверие. Притеснена съм от критичния й изпитателен поглед, от подозренията на полицията и от това, че Джуд ме защити. Устните й се извиват неодобрително. Ясно е, че няма желание да повери Джуд на грижите ми, нито пък да ми даде рецептата. Няма обаче кой знае какъв избор.

Джуд излиза и аз го следвам по петите до проявената си фиата — точно копие на онази, която карам обикновено. Чувствам се ужасно неловко и съм твърде нервна, за да го погледна в очите.

— Завий вдясно, веднага щом излезеш оттук — нарежда той с нисък, уморен глас, който не разкрива нищо от истинските му мисли.

Очевидно е замаян и останал без сили, но нямам представа какви са чувствата му в момента. Особено тези към мен. И макар аурата му сега да блести в по-меки тонове, по ръбовете й все още се вихри червено.

— Можеш да ме оставиш на Мейн Бийч. Оттам ще се оправя и сам.

— Нямам такива намерения — отвръщам.

Светофарът отпред светва в червено и аз използвам възможността да го огледам. Макар че навън е тъмно, няма как да не забележа сенките под очите му и покритото му с пот чело — без съмнение в момента изпитва наистина силни болки… по моя вина.

— Виж какво, това е направо смешно! — казвам. — Просто ми кажи къде живееш и ще се погрижа да стигнеш благополучно дотам.

— Благополучно? — разсмива се той.

Не е весел този смях, идващ някъде дълбоко от гърдите му, но иронията в гласа му ясно се долавя. Наранените му ръце са отпуснати в скута и не помръдват.

— Смешно е да употребяваш тази дума. Честно казано, когато съм край теб, изпитвам всичко друго, но не и благополучие. И със сигурност не се чувствам в безопасност.

Въздъхвам и се заглеждам в небето, по което не се вижда нито една звезда. Натискам съвсем леко газта и отпускам съединителя — много, бавно, защото не искам да го стряскам още повече, ако потегля прекалено рязко. В момента е достатъчно притеснен.

— Виж — казвам, — съжалявам. Наистина страшно много съжалявам.

После се вглеждам в него толкова сериозно и продължително, че в крайна сметка той нервно кимва към улицата.