Читать «Тъмен пламък» онлайн - страница 27

— Ще се оправи — отвръща ми с остър, напълно делови тон, в който няма и намек за приятелско отношение. — Раната е дълбока, стига чак до костта, която също е одраскана, но е чиста. Ако си пие антибиотика, няма да се получи инфекция. Доста ще го боли, макар че му дадох обезболяващи лекарства. Ако се пази, почива много и не се натоварва, ще се оправи за няколко седмици.

Погледът й се отмества към вратата и моят го следва. През нея тъкмо влизат двама униформени полицаи от управлението на Лагуна Бийч — и се насочват право към мен, а очите им се местят между двама ни с Джуд. Сестрата кима в потвърждение и те спират.

Застивам. В гърлото ми е заседнала буца, която не мога да преглътна напълно. Раменете ми се смъкват под тежестта на враждебния мрачен поглед на Джуд. Разбира се, заслужавам напълно гнева му. Заслужавам да ми сложат белезници и да ме отведат, но все пак не мислех, че ще го направи. Не смятах, че ще се стигне дотук.

— И така, имате ли да ни казвате нещо?

Застанали са точно пред мен, разкрачени и с ръце на кръста. Очите им, скрити зад тъмни очила, със сигурност изучават именно мен.

Поглеждам първо към сестрата, после към Джуд и накрая към ченгетата. Ясно, това е. Така ще приключи всичко. Но независимо от ужасната каша, която забърках, и сериозността на ситуацията, единственото, за което мисля в момента, е: „Кого да избера за едното обаждане, което ми се полага?“

Искам да кажа, че… Ами, не мога да помоля Сабина да размаха адвокатската си вълшебна пръчица и да ме измъкне от тази история — никога не бих го преживяла. А и на Деймън не мога да обясня, следователно не мога да се обърна и към него. Явно ще трябва да се оправям сама.

Каня се да кажа нещо — каквото и да е — когато Джуд рязко се намесва:

— Вече й казах — и кима към сестрата, — че се нараних, докато се опитвах да ремонтирам нещо у дома. Не прецених правилно способностите си. Определено ще трябва да наема майстор за поправките.

Пуска една принудена усмивка и се насилва да ме погледне. Иска ми се да се усмихна в отговор и да кимна, сякаш се съгласявам, и да вляза в тона му, подемайки играта. Но всъщност съм толкова шокирана от думите му — от това, че ме защитава — че не успявам да сторя нищо, освен да стърча глупаво на мястото си със зяпнала уста.

Полицаите въздъхват едновременно, явно не им е приятно да ги викат без причина. Все пак правят последен опит да убедят Джуд:

— Сигурен ли си, че именно това се е случило? Че няма нищо друго? Доста странно звучи — да се захванеш с поправки из къщи само с една здрава ръка.

Погледите им се местят ту към мен, ту към него. Очевидно е, че подозират нещо, но въпреки това са готови да си затворят очите, ако и той го направи.

— Не знам какво да ви кажа — свива рамене Джуд. — Може да звучи странно, но наистина сам съм си виновен, че се нараних.

Те започват да се мръщят — на него, на мен и дори на сестрата, после измърморват нещо за това какво да направи, ако промени мнението си, и пъхват някаква картичка в джоба му. В момента, в който напускат сградата, сестрата слага ръце на стегнатите си и добре оформени бедра (сигурна съм, че често посещава фитнессалона), намръщва ми се и заявява: