Читать «Сразени ангели» онлайн - страница 150

Единственото, което стори на пипалата, бе да ги накара да засветят още по-силно. После пясъкът под краката му изригна и още няколко пипала се извиха право нагоре. Едно от тях му преряза краката за времето, което ми бе необходимо да вдигна автоматите в хоризонтално положение. Той изпищя пронизително като ранено животно и се строполи, без да преустановява стрелбата. Фотонерът превръщаше пясъка около него в стъкло, оставяйки разкривени, гланцови пътечки. Къси, яки кабели обгърнаха тялото му и виковете му секнаха мигновено. Бликна кръв, като лава от гърло на вулкан.

Приближих се, на автоматичен огън.

Двата автомата бяха като рупори на обзелия ме гняв. Длановите имплантанти подаваха постоянна обратна информация. Осколочни проектили с микрозаряди, пълнителите заредени догоре. Невростимулаторите подаваха сканирано изображение на целта, с приблизителната й структура. Целех се в предполагаемо слабите места, а имплантантите се грижеха куршумите да попадат с милиметрова точност.

Няколко прерязани парчета кабел заподскачаха върху пясъка като риби на сухо.

Изпразних и двата автомата. Те изплюха пълнителите и останаха със зейнали магазини, като гладни чудовища. Блъснах дръжките им в гърдите си. Пачкометът достави нови пълнители, магазините в дръжките ги засмукаха жадно и презаредиха с метално изщракване. Натежали отново, ръцете ми започнаха да се местят наляво-надясно, в търсене на цел.

Пипалата убийци бяха изчезнали, накъсани на парчета. Други обаче се плъзгаха към мен в пясъка и умираха, насичани като парчета зеленчук под ножа на готвач.

Изпразних отново.

Презаредих.

Изпразних.

Презаредих.

Изпразних.

Презаредих.

Изпразних.

Презаредих.

Изпразних.

И продължих да се удрям в гърдите, докато осъзная, че пачкометът е празен. Пипалата около мен бяха накъсани на малки парчета. Захвърлих автоматите и сграбчих един заострен стоманен прът от разбитата стартова платформа. Вдигнах го високо, сетне го стоварих. Нагоре. Надолу. Парченца. Нагоре. Надолу. Останки. Нагоре. Надолу.

Вдигнах отново стоманения прът и видях главата на Крюкшенк, с облещени в мен очи.

Беше паднала на пясъка, с лице, обърнато към небето, и сплъстена от кръв коса. Устата й зееше отворена, сякаш се опитваше да проговори, лицето й бе застинало в ужасено изражение.

Монотонното бръмчене в ушите ми бе секнало.

Отпуснах ръце. Погледът ми се плъзна по останките от кръвожадните кабели. Не усетих кога до мен се появи Жиан.

— Донеси ми корозираща граната — наредих му с неузнаваем глас.

„Наджини“ бе увиснал на три метра над брега. През отворените люкове на двата борда се подаваха дулата на тежкокалибрени картечници. Дьопре и Жиан бяха заели места зад всяко от оръжията, лицата им бяха озарени от слабото сияние на прицелните екрани. Така и не бяхме успели да задействаме автоматичните системи.

Хангарът зад нас бе претъпкан с набързо прибрано снаряжение от фибробалоните. Оръжие, консерви с храна, облекло, всичко, което ни бе попаднало при трескавото събиране под прикритието на картечниците. Опознавателният маяк лежеше в самия край на хангара и разкривеният му корпус се полюшваше леко напред-назад всеки път, когато Амели Вонсава размърдваше щурвала. По настояване на Матиас Хенд това бе първият предмет, който качихме на борда след неочакваната атака под пясъка. Войниците се подчиниха безропотно.