Читать «Сразени ангели» онлайн - страница 147

Още четири гласа потвърдиха, че са на линия. Гласовете на Хансен и Жиан бяха тревожни, Дьопре бе както винаги лаконичен, а Сън — някъде по средата.

— Подгответе траекторията за прибиране. Оттук до Приземяване. Очакваме да напуснем пещерата след около седем часа.

В слушалките се чуха радостни възгласи.

— Освен това проучете състоянието на подорбиталния трафик. Ще летим без опознавателни сигнали и ще поддържаме пълно радиомълчание.

— Пълно радиомълчание — повтори Вонсава. — Разбрано.

— Добре — Сучиади кимна на Крюкшенк и тя се отправи към изхода. — Хансен, Крюкшенк ще дойде да ти помогне с маяка. Това е всичко. Останалите — стойте наблизо. — Сучиади отново се извърна към археоложката. — Госпожице Вардани, не изглеждате никак добре. Имате ли друга работа тук?

— Аз… — Вардани се подпря отново на пулта. — Не. Приключих. Докато не ви потрябвам да затворя проклетото нещо.

— О, няма да е необходимо — обади се Хенд, който междувременно се бе приближил до вратата. — След като разположим маяка, ще докладваме на Картела и оттам ще пратят друга група. С помощта на Клина се надявам да обявим тази зона за свободна от бойни действия. — Той ми се усмихна.

— Опитай се да го кажеш на Кемп — рече Шнайдер.

— О, ще му го кажем, не се безпокой.

— Както и да е — намеси се Сучиади. — Госпожице Вардани, съветвам ви да се върнете на „Наджини“. Нека Крюкшенк включи автохирурга и да ви прегледа с негова помощ.

— Ами… благодаря.

— Моля?

Тя поклати глава.

— Мислех си, че един от двама ни трябва да го каже.

След тези думи Вардани се извърна и тръгна към изхода.

Шнайдер ме погледна, поколеба се и я последва.

— Бива те да се разпореждаш с цивилните, Сучиади. Кой те е учил на това?

— Длъжен ли съм да ти давам отчет? — отвърна той с безизразна физиономия.

Засмях се. Той ми обърна гръб и се загледа към вратата. Приближих се към него. Веднага щом зърнах лицето му, осъзнах, че сцената с Вардани не му е била никак приятна. Тупнах го по рамото.

— Ей, Сучиади, не ми казвай, че това нещо те плаши. Не и човека, изправял се срещу Кучето Вьотин и главорезите му. По онова време ти беше мой герой.

И да е сметнал думите ми за смешни, запази го за себе си.

— Стига де, това е само една машина. Като кран, като… — потърсих подходящо сравнение, но не можах да открия, — … като машина. Нищо повече. До неколкостотин години и ние ще правим такива. С подходяща застраховка живот току-виж го доживееш.

— Грешиш — отвърна той лаконично. — Няма нищо човешко в това.

— Уф, мамка му, сега пък ще подхванеш някоя мистична песен — погледнах към мястото, където стоеше Хенд. — Разбира се, че в нея няма нищо човешко. Не са я направили хора, а марсианци. По-умни от нас, по-развити от нас, но не са били богове, нито демони, нали? Така ли е?

— Не зная. — Той се обърна с лице към мен. — Така ли е, наистина?

— Сучиади, братче, започваш да приказваш като оня глупак там. Това е технология бе, човек.

— Не — той поклати глава. — Това е праг, който предстои да прекрачим. И сигурно ще съжаляваме за това. Не го ли усещаш? Не чувстваш ли… че е затаена в очакване?