Читать «Сразени ангели» онлайн - страница 142

Пак Семетайр, опитващ се да се измъкне от някое ъгълче на съзнанието ми. Разтърсих глава, за да го прогоня, и пристъпих към вратата.

„Още няколко дни в това тяло и ще си готов за оня свят…“

„Да бе, да.“

Излязох на палубата и, ориентирайки се по гласовете, се отправих към камбуза. Почти всички от снощния купон вече се бяха събрали там. Нямаше го само Шнайдер. Появата ми бе отбелязана с аплодисменти. Крюкшенк се ухили, удари ме с дупе и ми поднесе чаша кафе. Съдейки по смалените й зеници, не само аз се бях реанимирал с медикаменти тази сутрин.

— Кога станахте, момчета? — попитах ги, докато сядах.

— Преди около час — отвърна Оле Хансен. — Дьопре се похвали, че можел да готви. Отскочих до лагера за продукти.

— А Шнайдер къде е?

— Дойде с мен, но реши да остане. Защо?

— Питам просто така.

— Заповядай — Люк Дьопре постави чиния с омлет пред мен. — Зареди се.

Опитах няколко хапки, но не успях да събудя ентусиазма си към храната. Болката беше изчезнала, но сега пък цялото ми тяло беше изтръпнало. Нищо ново, и без това нямах кой знае какъв апетит през последните няколко дни. Нещата бяха слезли на клетъчно ниво. Нарязах омлета на парчета в чинията, но накрая оставих повече от половината.

Дьопре се престори, че не забелязва, но виждах, че е малко обиден.

— Някой проверявал ли е какво правят нашите малки приятели?

— Още димят — отвърна Хансен. — Ще ядеш ли омлета?

Поклатих глава.

— Дай го насам — той притегли чинията ми към себе си. — Снощи май си попрекалил.

— Аз умирам, Оле — отвърнах раздразнено.

— Да, може и да е от това. Или наргилето. Баща ми обичаше да повтаря — никога не смесвай алкохол с наркотици. Направо те разбива.

Чу се настойчиво писукане от другия край на масата. Някой бе оставил там слушалките и радиостанцията си. Хансен се пресегна, взе слушалките и ги долепи до ухото си.

— Хансен. Да? — Той се заслуша. — Добре. След пет минути. — Заслуша се отново и на лицето му изгря усмивка. — Добре, ще им кажа. До десет минути. Разбрано.

Той хвърли слушалките до чинията и направи кисела гримаса.

— Сучиади?

— Уцели от първия път. Излита на разузнавателен полет до наноколонията. Ах, да. Човекът каза да не изключвате шибаните си радиостанции, инак ще ви напъха в дисципа.

— Дословно цитирано? — засмя се Дьопре.

— Не — перифразирано — озъби се Хансен. — Той не каза дисципа, а ДП9.

Да се командва взвод, не е проста работа. Но да командваш отряд възкресени примадони от специалните части, трябва да е истински кошмар.

Сучиади се справяше добре.

Той ни изгледа с безизразно лице, докато се намъквахме в залата и се настанявахме по столовете. Беше поставил на облегалките до меморизаторите шишенца с болкоуспокояващи капсули. Някой възкликна учудено, когато ги зърна, но млъкна, скастрен от строгия поглед на Сучиади. Когато заговори, гласът му бе като на оберкелнер, предлагащ най-хубавото вино в ресторанта.

— Ако някой от присъстващите има махмурлук, съветвам го да вземе незабавни мерки. Една от охранителните системи на външния периметър е била унищожена. Нямаме никаква представа как е станало.