Читать «Сразени ангели» онлайн - страница 141

Изненадата в гласа й бе осезаема, за щастие успя поне да прикрие разочарованието си. Членът ми беше полуизправен, недостатъчно твърд, за да проникне в нея.

„Да. Виждаш ли как се събира реколтата?“

„РАЗКАРАЙ СЕ ОТ ГЛАВАТА МИ, СЕМЕТАЙР!“

Подпрях се на лакти, усещайки как бързо ме напускат и последните остатъци на възбудата. Огънят, който бяхме запалили в каютата, неусетно чезнеше. Опитах да се усмихна, но Семетайр ми отне и тази възможност.

— Съжалявам. Тази гадна радиация ми взе и това — по-скоро, отколкото очаквах.

Тя сви рамене.

— Не се кахъри, Ковач. На всеки може да се случи.

„Виждаш ли как…“

— Всъщност, ако искаш, можем да опитаме. Въпреки това. Няма да е кой знае колко трудно, цялата съм мокра.

Тя се отпусна върху мен и започна бавно да се поклаща. В бледата светлина на каютата втренчих поглед в слабините й, сякаш очаквах силата ми да дойде оттам. Постепенно топлината на тялото й и равномерният натиск оказаха своето въздействие и аз проникнах бавно в нея. На няколко пъти членът ми се изплъзваше, но тя бе винаги готова да го върне вътре с опитни ръце. Пъхнах палец в устата й, навлажних го и след това започнах да галя с него клитора й. Тя дръпна свободната ми ръка и я постави на гърдите си. Малко след това се изпразни отново. Аз не можах, но въпреки това се чувствах удовлетворен.

Тя се наведе и ме целуна по устните. И да имаше нещо повече в жеста й, не го долових. Ако не друго, поне имах усещането, че съм успял да преборя Семетайр. По-късно, когато Крюкшенк се облече и излезе навън, където бе посрещната с бурни аплодисменти от другите, аз продължих да се въргалям на влажното легло. Чаках го, но той не се появи.

Първата ми малка победа на Санкция IV.

26.

Съзнанието ме удари в главата като юмрук на боксьор мутант.

Подскочих от сблъсъка и се претърколих на леглото, споходен от внезапното желание да повърна. С немалко усилие на волята успях да се овладея и се надигнах, озъртайки се сънено. Ярък слънчев сноп нахлуваше през люка на тавана, който не бях забелязал снощи. Зад металните стени се чуваха приглушени гласове.

Чувствах главата си като срязана на две. Стомахът ми всеки миг бе готов да поеме по пътя нагоре към устата. Нямах представа доколко това се дължи на махмурлука и в каква степен — на лъчевата болест. Нахлузих панталоните, претършувах джобовете и открих инжекционен медипистолет и антирадиационни капсули. Претеглих капсулите на дланта си, докато обмислях какво да направя. Шокът от инжекцията със сигурност щеше да ме накара да повърна. След още едно, по-обстойно ровичкане из джобовете открих няколко обезболяващи таблетки. Глътнах една, помислих малко, после пратих след нея втора. Облекчението дойде почти незабавно. Навлякох останалите дрехи, изправих се и се подпрях на стената. Сега вече имах достатъчно сили да понеса антирадиационните капсули. Опрях дулото на пистолета в сгъвката на лакътя и изстрелях под кожата съдържанието на една капсула.

„Погледни се само, Ковач. Умираща, разпадаща се купчина от клетки, свързани с отслабващи химични връзки.“