Читать «Сразени ангели» онлайн - страница 139
Ричард Морган
Някакво топло чувство изпълваше пространството между нас. Чувство, което се хранеше от думите й и от израза на лицето й. Тя се усмихна, съвсем мимолетно този път, сетне се обърна настрани.
— Ще се видим пак, Ковач — чух гласа й.
Изпратих я с поглед, докато се отдалечаваше по палубата към другите.
Траулерът се люшна над вълните и отзад мрежата изскърца. Спомних си за зловещия й „улов“. Метнах пурата зад борда и закрачих към каюткомпанията.
— Ей, Ковач? — повика ме Шнайдер, който идваше от другата страна. — Къде се губиш бе, човек?
— Зовът на природата — отвърнах и влязох в тясното помещение. Вътре цареше почти непрогледен мрак, наложи се да премина на нощно виждане. Дори така едва различавах отделни детайли — желязно легло, закачено на стената, рафтове, бюро. Прекосих с три крачки каюткомпанията и се подпрях на бюрото. Затворих очи и оставих на светлината да се блъска зад спуснатите ми клепачи. Каквото и да бяха сложили в наргилето, сега се виеше в ума ми като змия.
„Гледай тук, Клинов вълк. Знаеш ли какво е това? Виждаш ли как се събира реколтата?“
„Разкарай се от главата ми, Семетайр.“
„Грешиш. Аз не съм шарлатанин и Семетайр е само едно от стотиците имена…“
„Каквото и да си, плачеш за куршум в лицето.“
„Но ти ме доведе тук.“
„Не мисля.“
Видях череп, увиснал под неестествен ъгъл в мрежата. Сардонична усмивка на прояденото лице.
„Ковач-Ковач-Ковач…“
Премигнах и инфоколонката върху лявата ми ретина се задейства. Някой се движеше зад мен. Изправих се и се загледах през светлия отвор на вратата. Нещо се местеше там. Заех позиция, пристъпих напред, затаил дъх…
Извъртях се, готов да убивам.
— По дяволите, Ковач, изкара ми акъла!
Отвън стоеше Крюкшенк, опряла ръце на хълбоците. Сиянието на инфоколонката озаряваше неуверената усмивка на лицето й и разтворената й риза под маскировъчния комбинезон.
— Крюкшенк, какво за Бога, търсиш тук?
— Ами ти? Нали каза, че те призовала природата? Какво смяташе — да пикаеш върху командното табло?
— Защо си ме проследила? — не се предавах аз. — Да ми го държиш ли искаш?
— Не зная. Това ли ти харесва? Или си падаш по дигиталния секс?
Отново затворих очи. От Семетайр нямаше и следа, но змията в мен продължаваше да се усуква. Когато отворих очи, Крюкшенк все още стоеше пред мен.
— Крюкшенк, ако говориш така, накрая ще си го получиш.
Тя се ухили. Вдигна лявата си ръка и пъхна пръст в небрежно разтворената си риза. Гърдите й се показаха. Тя докосна зърното на едната и то почти незабавно набъбна.
— Харесвам ли ти, Емисарче?
Пристъпих към нея и тя мушна бедрото си между краката ми. Избутах ръката й от гърдите и я замених с моята. Прегръдката ни наподобяваше клинч на уморени борци, и двамата бяхме свели поглед към настръхналото зърно и онова, което пръстите ми вършеха с него. Усещах, че дъхът й се учестява, ръката й се плъзна надолу под колана ми. Тупнахме на леглото, оплетени в собствените си дрехи. Завивките бяха подгизнали, от удара с леглото в каютата се вдигна влажна пелена. Ухилих се, заровил лице в косата й.
