Читать «Сразени ангели» онлайн - страница 138

— Впечатляващо.

Погледнах я и не можах да сдържа усмивката си.

— Ох, Крюкшенк, Крюкшенк.

— Какво?

— Някой ден ще си спомниш за този разговор. Някой ден, след сто и петдесет години, когато дойдеш на моя акъл.

— Сигурно си прав, старче.

Поклатих отново глава, но не можах да прогоня усмивката си.

— Твоя работа.

— Ами да. Правя каквото си искам, откакто се помня. По-точно от единадесетгодишна възраст.

— Божичко, че това са цели десет години!

— Ковач, аз съм на двайсет и две. От пет години съм в армията, от три — в стратегическия резерв. Завърших десантната школа девета по успех. От общо осемдесет курсанти. Имам седми боен разряд. Ефрейторски пагони на деветнадесет, сержант на двайсет и две.

— Убита на двайсет и две — допълних, малко по-рязко, отколкото възнамерявах. Тя ме стрелна с поглед.

— Ама и ти си в отвратително настроение. Да, убита на двайсет и две. Но сега съм обратно в играта, както всички други наоколо. Вече съм голямо момиче, Ковач, тъй че престани да се държиш, сякаш съм ти по-малката сестричка.

— Както наредиш, голямо момиче.

— Одеве видях, че ме гледаш. Та какво ще кажеш, старче? Да го направим ли, преди радиацията да ни е изсмукала докрай? Да сграбчим момента?

Спомени от един друг бряг се гонеха в главата ми, от девствен пясък и Таня Вардани, седнала в скута ми.

— Не зная, Крюкшенк. Не съм убеден, че времето и мястото са подходящи.

— Вратата май те изплаши, а?

— Това имах предвид.

Тя махна с ръка.

— Както и да е. Как мислиш, Вардани ще успее ли да я отвори?

— Веднъж вече го е направила.

— Да, но сега прилича на истинска развалина.

— Заради лагера е, Крюкшенк. Не ти препоръчвам да го пробваш.

— Нямам намерение, старче. Ние не служим в лагерите. Това е работа на правителството. Пращат само местни.

— Нищо не знаеш, Крюкшенк.

— Може, но пък съм чувала какво говорят за Клина на Карера. Ритуални екзекуции на затворници. Гадна работа по всички стандарти. — Тя се обърна настрани. Виждах само тъмния й профил. Усещах, че губя контрол над разговора и това никак не ми се нравеше. Наведох се към нея.

— Прощавай.

— Остави. — Тя се отдръпна леко от мен.

— Не, наистина. Съжалявам. Това място ме убива.

Неохотна усмивка на устните й.

— Говоря сериозно. Мен са ме убивали много повече пъти — поклатих глава. — Просто никога досега не съм умирал толкова дълго.

— Сигурно. А и точиш лиги по археоложката. Нали?

— Толкова ли си личи?

— Сега вече да. — Тя разгледа пурата, угаси я и я прибра в джоба на ризата. — Не те виня. Тя е умна и запалена по ужасно интересни неща, които едва ли са истина. Загадъчна жена. Разбирам защо те привлича. — Тя ме погледна. — Изненадах ли те?

— Аха.

— Може да съм малка, ама ги виждам нещата. Това, за което сме дошли, може да преобърне целия свят. Нали разбираш за какво говоря?

— Да.

— Хубаво, защото каквото и да правим оттук нататък, надзърнем ли веднъж през онази врата, нищо вече няма да е същото за нас. До края на дните ни. — Тя не сваляше поглед от мен. — Малко е странно, да знаеш. Чувствам се, както когато умрях. Не зная дали трябва да ме е страх. Не, човече, направо го очаквам с нетърпение. Не мога да изтрая да видя какво има от другата страна.