Читать «Сразени ангели» онлайн - страница 135

— И все пак, твърде млад.

— Не. Тъкмо ми беше време. Членувах в бандата от четиринайсетгодишна възраст. На няколко пъти преди това за малко да ми се случи.

— С бандата ли беше тогава?

— Да, но всичко се обърка. Опитахме се да оберем тетраметов дилър, но той се оказа по-як, отколкото предполагахме. Другите избягаха и той хвана мен. Само че се излъга.

— Взе ли му „колодата“?

— Не. Бързах да избягам. Чух, че тръгнал да ме търси, когато го „пренахлузили“, но тогава вече се бях записал в армията. Връзките му не стигаха чак дотам.

— А в армията те научиха как да убиваш наистина.

— Сигурен съм, че рано или късно щях сам да се науча. А ти? И ти ли започна така?

— О, не — той поклати глава. — На мен ми е в кръвта. На Латимер моето семейство има исторически връзки с армията. Майка ми е била полковник от латимерските междупланетни десантници. Баща й е флотски адмирал. Брат ми и сестра ми също бяха военни. — Той се усмихна и зъбите му блеснаха. — Може да се каже, че сме били възпитани от малки за тази професия.

— Но защо избра точно специалните части? Със семейство като твоето? Не бяха ли разочаровани, че няма да направиш кариера? Ако не е личен въпрос.

— Войникът си е войник — сви рамене Дьопре. — Какво значение как точно ще бъдеш убит? Поне така твърдеше майка ми.

— А твоето първо убийство?

— На Латимер — той се засмя, погълнат от спомена. — Бях почти на твоята възраст. Беше по време на Сурфиерските размирици. Пратиха ме с един разузнавателен отряд в мочурищата. Тъкмо излизах иззад едно дърво и — бум! Стоеше точно пред мен. Застрелях го без да мисля. Направо го срязах на две. Дори не разбрах защо го направих.

— Взе ли му „колодата“?

— Да, естествено. Бяхме инструктирани. Да се събират всички убити за разпит, да не оставяме никакви улики.

— Трябва да е било забавно.

Дьопре поклати глава.

— Гадно ми беше. Много гадно. Другите от отряда ми се присмиваха, но сержантът ми помогна. След това ми нареди да се почистя и ми каза да не го вземам навътре. Имаше и други, по-късно, но вече бях започнал да свиквам.

— И те е бивало, предполагам.

Той срещна погледа ми и в очите му блесна искрица на гордост.

— Когато приключи Сурфиерската кампания, ме наградиха. С препоръка за диверсионни операции.

— Имал ли си вземане-даване с някого от Кейрфорското братство?

— Кейрфорското? — той се намръщи. — Създаваха доста сериозни проблеми на юг. Бису — не си ли го чувал?

Поклатих глава.

— Бису им е нещо като родина, но за какво се бият, остава пълна загадка. Имаше кейрфорски хогани, които продаваха контрабандно оръжие на бунтовниците — зная го, защото собственоръчно убих двама от тях. Но пък други работеха за нас. Снабдяваха ни с разузнавателни данни, лекарства, понякога извършваха религиозни служби. Много от обикновените войници бяха вярващи и сред тях се ширеше представата, че е добър признак да получиш благословия на хоган преди битката. Ти не си ли имал работа с тях?

— Няколко пъти, в Латимерград. Но повече съм слушал. Хенд е хоган.

— Наистина? — Дьопре внезапно придоби умислен вид. — Това е много интересно. Не ми изглеждаше на вярващ.