Читать «Сразени ангели» онлайн - страница 133

— Бивш Емисар, ако нямаш нищо против. Ние пипаме по-фино.

— Сега са други времена. Помисли си за Адорацион. И за Шарая.

— Иненин.

— Да, за Иненин също. Жестокостта е сериозен проблем, човече. Ако пипахте по-фино, войната щеше да е свършила преди година.

— Така ли мислиш? — налях си в чашата. Той кимна.

— Естествено. Пращаш спецгрупа в Кемпополис и виждаш сметката на онзи нещастник. Край. Финито.

— Нещата не са толкова прости, Дьопре. Той има жена, деца. Няколко братя. Всичките биха могли да го заместят. Какво да правим с тях?

— Значи и те влизат в сметката. Наздраве — Дьопре вдигна чаша. — Сигурно покрай тях ще отидат и известен брой генерали, но пък какво? Това е нощна работа. Два-три отряда, добре координирани. Какво?

— Да ти приличам на счетоводител?

— Не зная на какъв приличаш, човече, но ти го повтарям. С три отряда спецове досега да сме приключили тази война. Щяха да загинат две-три дузини, не милиони.

— Да, сигурно. Можеше и друго — да разположим интелигенти системи от двете страни на фронтовата линия и да ги оставим да се бият, а ние да евакуираме населението. Ще загубим машини, но ще спасим много човешки животи. Понякога наистина се питам защо не го правят.

— Ти пък. Това ще струва страшно много. Винаги е по-евтино да убиваш хора, отколкото машини.

— Струваш ми се поомекнал за специалист по диверсионни операции. Ако нямаш нищо против да ти го кажа.

Той поклати глава.

— Зная колко струвам и какво мога. Виждал съм какво ли не. При Чатичай минавах и от двете страни на фронта — там имаше момчета и момичета, почти деца, твърде млади, за да бъдат вземани за войници. Това не е тяхна война и те не заслужаваха да умрат.

Сетих се за взвода, който бях отвел право под вражеския огън само на неколкостотин километра западно оттук. Куок Юен Юе, останала без ръце и очи, след попадение на „умен“ шрапнел, който бе отнесъл краката на Еди Мунхарто и лицето на Тони Луманако. Останалите дори нямаха този късмет. Не бяха невинни жертви като тези, за които говореше Дьопре, но и те не заслужаваха такава участ.

Малко по-късно канонадата приключи. Потърсих с поглед Крюкшенк и Хансен, скрити зад завесата на вечерния здрач, и видях, че прибират установката. Надигнах чашата.

— Е, свърши се.

— Как мислиш, дали се е получило?

Свих рамене.

— Както Хансен каза. За известно време.

— Докато привикнат към мощността на взривовете. Вероятно ще се научат да неутрализират и лъчевите ни оръжия — топлинният им ефект е сходен. Със сигурност вече са напреднали с резонаторното оръдие. С какво друго разполагаме?

— Заострени пръчки?

— Има ли надежда скоро да отворим вратата?

— Защо ме питаш? Вардани е специалистът.

— Ами… изглежда сте близки.

Свих отново рамене и се облегнах на перилата. Вечерта се спускаше бързо, поглъщайки тъмните води на залива.

— Тук ли ще останеш?

— Не виждам причини да си тръгвам.

Той се изкиска.

— Даваш ли си сметка, че се наливаме с колекционерска рядкост? Може да не го усещаш на вкус, но със сигурност струва цяло състояние. Имам предвид… — той махна към Собървил. — Онези вече ги няма, за да направят още такова уиски.