Читать «Кралят-маг» онлайн - страница 203

Извади някакви билки и ги натроши в една стъкленица с вода. Взе от близкия рафт странно резбована тояга, която приличаше малко на плавей, и разбърка сместа. Започна да припява на непонятен език, после думите му станаха разбираеми:

Пази ги, вода, помогни им, вода. Потърси, вода. Намери им спасение. Послушай, Варум. Те вече са твои. Пази ги. Помогни им. Сега те са твои.

Докато изричаше всичко това, ни пръскаше със сместа. След това каза с нормален глас:

— Това би трябвало да помогне малко. Заклинанието е простичко. Трябва обаче и вие да се потрудите малко. Ако това същество — животно, демон или каквото е там, наистина ви подгони, минете през вода. Всякаква вода ще го спре. Ако заклинанието подейства както трябва, би трябвало да се спасите моментално.

— „Моментално“ ми звучи доста неточно — казах.

— Стига де, и двамата сте здрави. Както казах, бягайте, както не сте бягали никога, и ще се отървете лесно. Почти съм сигурен.

Кутулу го изгледа много скептично. Подозирах, че за първи път си дава сметка, че „героят“ му невинаги успява да изпипа нещата до съвършенство. Хванах го под мишницата.

— Хайде. Това е само начинът му да се увери, че селският тъпак няма да се оплаче, ако любовното биле, което му е пробутал, не действа. Благодаря, чародею.

— Капитане — каза Тенедос. — Някой казвал ли ви е някога, че сте много нагъл?

— Често, сър. И винаги са прави. Ще ви докладваме при първа възможност.

Тенедос отново стана сериозен.

— На всяка цена. По всяко време. Не знам на какво може да се натъкнете.

— Това е друг полицейски трик — обясни Кутулу. — Ако преследваш някого — някой, който, изглежда, минава по един и същи маршрут — и го изтървеш, или стане подозрителен, отиваш на последното място, докъдето си го проследил, изчакваш да се появи и продължаваш да го следиш.

Бяхме се скрили зад каците в края на кея. На двайсетина крачки от нас беше краят на уличката, по която бях проследил Мейлбранч, без да открия нищо.

Нощта бе тиха, не се чуваше никакъв звук освен пляскането на малките вълни на реката, течаща зад и под нас, и от време на време — зовът на някой корабен рог.

Помислих си колко ли войнишко време отива в такава съвършена тишина, от парадния строй в мирно време до бойни засади във военно, въпреки че никой не го смята за част от житейската си съдба.

Чух приглушен тропот на конски копита и се присвих ниско.

От уличката излезе тъмна фигура и в първия миг си помислих, че ще подкара направо през реката. Но ездачът слезе, коленичи и изведнъж, съвсем безшумно, част от кея се повдигна — оказа се шлюз — и ездачът, който трябваше да е Мейлбранч, поведе коня си надолу по невидимата рампа. Също толкова внезапно, както се беше отворил, шлюзът се затвори и всичко си стана както преди.

— Интересно — промърмори Кутулу. — Да го последваме ли?